Велимир Петров: Двоен гьовеч

Трагедия! Фамилният гювеч се пукна! Дълбок и кръгъл — като Римски шадраван. Засищаше глутница юнаци. На дръжката с бакърена тел — белег за леля Тифка и бай Борис от махленската фурна, да си знаят чий е и как го предпочитаме: хем препеченко — хем да топнеш дробенчето. Тежеше, а на връщане — пареше! На удобни спирки почиваш и обираш прегорелите хрупкави бамийки, картофки и късенца.

Сутрин — докато бай Борис разпалва фурната, занасяш гювеча с мръвките и лука, да се запържат; по-късно — чанака със зарзавата; към обяд — яйцата с магданоза и копъра за заливката и — да се донесе.

Другите манджи си имат нарочни тави, тепсии, тенджери и гърне за замазване с тесто.

Имали сме разни гювечи; пазиш го — не пазиш, идва момент — намираш го пукнат; разбира се, след дълго служене на каузата.

Леля Вичи Дашкова научила за сполетялата ни беда, изпревари мъчителното обикаляне по битовите пазари и ни дари с нейния си, фамилен и стародавен, двоен гювеч. Сама жена съм, вика, не ми се и готви за много хора цял, че и двоен гювеч; по-сте ящни, с апетит да го ползвате! И да ме споменавате!

Споменаваме я! Гювечът е със заоблени олимпийски размери, висок колкото пълна винена чаша, с деликатни стени, преграден по средата на две равни части. Вътре е жълто глечжосан; отвън — кафяво-черен; кафявото вече не личи; с две вити като гриф на цигулка дръжки. За две манджи: кеф ти блажно и постно; или гювеч с овче, а който не яде овче — пилешко или друга мръвка. Удобна работа! Единство на форма и разнообразие на съдържание!

Гледам в двойния гювеч: в едната половинка леля Вичи — плете петокуко; в другата — чичо Тошко Дашков се дърли във в. Русенска поща от 1931 г. на дребни теми, вместо да си довърши романа в стихове — Маркови кули; влачи го с години — такъв ерудит, и литературен критик!

А, ако гювечът е с повече преградки?

Единство на форма, разнообразие на…

Разбира се, никакъв гювеч не е напреде ми; нито Тодор Дашков с литературните си проблеми от преди седемдесет години. Само екранът на компютъра, работният екземпляр на Разчоплени сантименти и част от кореспонденцията с литературните ми съдници: писателя К. К. — редактор на първата ми книга Мъгляви пискюли и проф. Енчо Мутафов — покрай философските си занимания — и автор на оперативна и сериозна критика в художническите джунгли, а оттам и мой частен критик предсдставил не една от живописните ми изложби; а е и — старо семейно другарче.

10. юли. 2000. Чѐрвенска обител.

Драги ни Първи частен редакторе,

още по-драги ни К.,

ЗДРАВЕЙТЕ!

Доста дълго сте живели с мисълта, че сте се отървали от мене — животът е много по-суров и ето ме пак! Досадник с претенции, че е натрупал купчина писмена, които някой уж трябвало да прочете… И защо пък, с какво е виновен този К.К., та да се напъва — да ги чете и Той! Отговорът е: щото е Грешен! Интифоса навремето този Велимир, даде му благосклонността си, място във вестника и самочувствието, че може безнаказано да хаби белите листи.

Ох, драги К., много помпозно затънах в увода си… карам направо — защо те безпокоя:

Моля те за мнение — да си сверя часовника. Ако лично нямаш време, дай на някое циганче два лева — да свърши тази черна работа — ще оправиме после борча.

Отдавна чувствах смътно някакъв дълг, да разкажа някои неща — по Велимировски. Какъвто съм си бъбрив, се оказа, че е много това, което искам да спо-деля. Посъбраха се листи, а още не съм стигнл до Важните неща, от Времето и Професията. С много хора съм общувал, хора различни според сегашните етикети и тенекии вързани по опашките им, но — Хора!

Събрал съм предварителни бележки в доста па-пки и измъквам по нещо да го разработвам. На пръв поглед — хаотично и без определен ред.

Моля те, кажи ми: има ли нещо в това което ти пращам; щото червеят на съмнението чопли нон-стоп. В моето усамотение не мога достатъчно да се дистанцирам и преценя. Виждам, че поетичните места и сносна проза грозно се преливат в документалистика; има и много регионални стойности, които стесняват адреса, а ми се иска да ги има. Нали, като чопли, човек не знае — какво ще разчопли… дано да не ме ругаеш много (наум) за времето което ти губя; само ми намекни и — никога няма да ти досаждам повече.

Посрещнах двехилядната — със скован гръбнак и купища инжекции. Добре, че получих американска помощ — компютър, та ме заглавичква.

12. септември. 2000. София.

Здравей, приятелю, Велимире,