Велимир Петров - С фър-фър до Търлата

Не съм се сещал (Не ми беше удобно!) да питам за това другата му дъщеря — книговезка в Печатницата, по време на дългите ни разговори, за какво ли не, през още по-дългите ми будувания, при печатането на разните полиграфии, с които припечелвах като художник на свободна практика.

Шарена шатра и бай Стефан Цончев, в дрехи на индуски факир (какъвто е бил на младини в Индия, да изучава занаята — Змиеукротител), поглъща дамския смок Марийка (осемдесет сантиметра) — през оперираната си за целта глътка, за любопитен ужас на людете. Вижда се как Марийка се движи, като голяма подутина, зад опънатата като дайре суха кожа. Вече в стомаха, се свива на кълбо и смешно издува като коремче. Бай Стефан не спира да коментира, прошарил речта си с научни термини. Замаяните зяпачи преглъщат, сякаш Марийка лази в техните гърла и не вярват на очите си… Хеле, изпълзява обратно; главата и с бързо мяркащото се раздвоено езиче провисва от беззъбата уста на факира. Нежно я доиздърпва и обявява:

— Ако има стари ерген или мома, и искат да се задомят още до зимъс, да не се плашат, да погалят с цяла шепа Марийка — от главата до опашката, до три пъти и кажат всеки път: Ох, на дядааа! или Ох, на бабааа! Не се страхувай, народе! Хайде на талисмана! Бий ръце, Народе! (Ръкопляскайте!)

Винаги се намираха самотни душици.

Така и не мога да разбера колегата Димитър Димитров — Мики, известен столичен графичен дизайнер. Срамува се, че Стефан Цончев му е чичо. А толкова много си приличат — и тия хипнотизаторски очи! Аз бих се гордял!

Пред очите ми е бай Цончев — все се намираше някой неверник да изтърси, че змиите с които манипулираше в програмата си, са без зъби. Показваше зъбите. Тълпата — оградила в кръг факира — се люшваше назад, докато усойницата или пепелянката си вадеше и прибираше раздвоеното езиче като игла на шевна машина; люшваше се назад и се разпръскваше и като тръгнеше с паничката за парсата.

Пред очите ми е бай Стефан и като го ухапеше раздразнена от публиката змия — често се случваше. Приканваше хората да се разотидат; прибираше торбичките в раницата, разните сандъчета; и присядаше на стъпалото на паметника. Глътваше някакви капки, той си знаеше. Виждаше се как отпада, страда, свиваше се на кълбо като змия. Не след дълго, около час — бавно си отиваше.

Бийте ръце, за бай Стефан Цончев!

Първо ще поднесем цветя на Паметника. До там са Алеите, сенчести от екзотични паркови дървета; криещи Метериза — крепостния ров, от столетие запълван със строителни боклуци.

На ъгъла на Техническото училище, след две години, щеше да падне голяма, като шопар, авиобомба — без възпламенител; и пак изкопала внушителна яма, стояла още ред години. Слава Богу, пазили са ни!

В Алеите нагъсто са разпрегнали каруци с чергила; опънали шатри, съоръжения за кебапи, дрънкулки и прочие панаирджилъци. В ниското на метериза — цигани около огньове, с триножници и баки, пукат пуканки. Голяма кесия, посолена — десет железни лева; малка — пет железни лева. Дрънчила, свирки, пискуни — врява! Търла!

Пчели, мухи; моторните люлки оттатък алеите трещят; зурни, глинени окарини, свирещи пищови и стомнички. Пролетен прахоляк пудри нежно всичко и всички. Кокошки се препъват о тежките погледи на многодетни циганки; псета — оживени: нещо става! Или ще става!

Де с фър-фър, де без — ето го Царев камък! След години прочетох някъде, че се казвал Махмудовата колона и какъв му е произходът:

През 1836 година Султан Махмуд Втори посетил Русчук — при една обиколка на военните съоръжения по дунавските селища. Посрещнали го пищно: построени: турският аскер, градските първенци и пъстрото многонационално население — съответно с церемониалните шарении при такива случаи. Султанът огледал и в знак на доволство си хвърлил пушката на земята. Там, където паднала, този жест определил мястото на паметника. Това е мраморен цилиндър, като двуметрова папироса, издълбана с арабски писмена, на подходящ орнаментиран куб — пиедестал; всичко — около три метра. Твърдостта на материала го е пощадила във времето. Станал символ на Султанщината и място за Паради и Екзекуции.

— На това място — каза Мама, докато закрепваше цветята на една изпъкналост — щяла да се скъса Нишката на Нашия Род. Майка ми, баба ти Туцка (почина три години преди да се родиш), вече голяма и ученичка, е водена тука, да я колят. Навързани като добитък: мъже, жени и деца — наказателна мярка за нещо си. Имало още само пет човека до Баба ми, когато пристигнал… на запенен кон, прашен, с голяма чалма и ферман от Султана за помилване, вестоносец… Да помним!