Антон Вей: Сатанинската библия

Но не практикуването на черните изкуства само по себе си бе това, което имах предвид за материал, тъй като това не е нещо ново под слънцето. Имало е дяволопоклоннически секти и вуду-култове и преди християните. В Англия, през XVIII век, „Hell Fire Club“, свързан с американските колонии посредством Бенджамин Франклин, успя да спечели краткотрайна слава. В началото на XX век пресата огласи Алистър Кроули като „най-злия човек в света“. През 20-те и 30-те години на века имаше намеци и за някакъв „черен орден“ в Германия.

Към тази стара на вид история, Ла Вей и неговата организация от съвременни Фаустовци прибавиха две поразително нови глави. Първо, те най-богохулно се представиха за „Църква“, термин, който преди това се свеждаше до клоновете на Християнството, вместо за традиционния ковън на сатанизма и вещерството. Второ, те практикуваха черната си магия открито, вместо нелегално.

Вместо да нагласявам встъпително интервю с Ла Вей за обсъждане на еретичните му нововъведения — обичайната ми първа стъпка при проучване, реших да го наблюдавам и слушам като непознат, присъстващ в аудиторията. В някои вестници той бе описан като бивш цирков укротител на лъвове и карнавален фокусник, който сега се представя за наместник на Дявола върху земята и аз исках първо да видя дали е истински Сатанист, шегобиец или шарлатанин. Вече бях срещал хора от сцената на окултния бизнес — фактически, Джийн Диксън беше моя хазяйка и аз имах възможност да пиша за нея преди Рут Монтгомъри. Аз обаче считах всички окултисти за лъжци, лицемери или шарлатани и не бих загубил и пет минути от своето време, за да напиша нещо за различните им форми на „ала — бала“.

Всички окултисти, които бях срещал или за които бях чувал, бяха „бело-светли“: набедени ясновидци, пророци и вещици, опаковащи мнимите си мистични способности с духовно общуване на божия основа. Ла Вей, който им се присмиваше, ако не ги и заплюваше от презрение, се появяваше измежду редовете на вестникарските истории като черен магьосник, който базира работата си върху тъмната страна на природата и плътската страна на човечеството. Не изглеждаше да има нещо духовно около неговата „църква“.

Слушайки за първи път Ла Вей да говори, аз изведнъж осъзнах, че той няма нищо общо с окултния бизнес. Той не би могъл да се охарактеризира дори като метафизичен. Брутално прямите неща, които каза, бяха прагматични, относителни и преди всичко разумни. И разбира се — неортодоксални; громеше установения религиозен култ, потискането на плътската природа на човека, лицемерната претенция за благочестивост в хода на съществуване, което преследва материални цели и което се базира на принципа „човек за човека е вълк“. Думите му, също така, бяха изпълнени с язвителна сатира към човешката глупост. Но най-вече бяха логични. Ла Вей не предложи шарлатанска магия по време на своята лектория. Това бе философия на здравия разум, базирана върху реалностите на живота.

След като се убедих в искреността на Ла Вей, трябваше и аз да го убедя, че възнамерявам да направя сериозно проучване, вместо с написаното от мен да допринасям за купчината банални статии, третиращи Църквата на Сатаната като нов вид „фрийк-шоу“. Аз опресних знанията си относно Сатанизма, обсъждайки неговата история и обосновка с Ла Вей и присъствах на няколко среднощни ритуала в прочутата викторианска сграда, използвана някога като щаб на Църквата на Сатаната. От всичко това написах една сериозна статия, само за да се окаже, че не това искат издателите на „почтените“ списания. Тях ги интересуваха само статии от типа „фрийк-шоу“. Най-накрая „мъжкото“ списание с „разголени мацки“ „Knight“, бе това, което публикува пълната статия за Ла Вей, Църквата на Сатаната и синтеза на Ла Вей на древните легенди за Дявола и черномагьосническия фолклор в съвременната философия и практика на Сатанизма, който всички последователи и имитатори използват сега като свой модел, ръководство и дори като Библия.

Моята статия беше началото (а не края, както е ставало с други мои писания по различни теми) на едни трайни и близки отношения. От това произтече моята биография на Ла Вей, „The Devil’s Avenger“, публикувана от „Pyramid“ през 1974 година. След публикуването на книгата, аз станах редовен член и в последствие жрец на Църквата на Сатаната, титла, която сега гордо споделям с много знаменити личности. Среднощните философски дискусии, които започнах с Ла Вей през 1967 година, продължават и до ден днешен, десетилетие по-късно, понякога в компанията на някоя елегантна вещица или съпровождани от наша собствена музика — той на орган, а аз на барабани, в някое чудновато кабаре, населено от сюрреалистични хуманоиди — творения на Ла Вей.