Велимир Петров: Котката

Котката Винаги е била на Въоръжение в нашия дом. В исторически и съвременен план.

Моят родител, на връщане от работа, се отбиваше в халите и купуваше нещо и за котката.

Довоенните касапи и рибари продаваха за символични суми карантия и изрезки за котешка храна. Котката ни го посрещаше през три улици с вирната опашка. Съседските котки завистливо спазваха дистанция, чакаха техните си стопани. Ескортът тържествено и с достойнство се прибираше в къщи. Достойнството още беше на мода…

Имахме всякаква котка: малки, пухкави кълбенца, дърти котки с бурно минало и сложен характер, елегантни маци и мацки тинейджъри. Както и бойни махленски котараци със съдрани уши и нахапани опашки. Но — винаги, по правило, интелигентни, просветени в санитарно-хигиенно отношение и обезателно-предани…

Поглеждам назад — във времето. Много котка, много нещо:

Въздушна тревога! Вълна след вълна, американските „летящи крепости“ бомбардираха рафинериите в Плоещ, Румъния. Пускаха и за нас по нещо. Окопите бяха на около двеста метра. Всеки грабваше първата си необходимост, аз — моята: фамилната котка Жулиета. Ромео трепереше в съседчето. Страхът властваше…

Военновременната котка беше възпитана котка, с довоенен морал. Не крадеше, не беше нахална, не си вършеше оная работа на неподходящи места. Знаеше си мястото в класово отношение, в класовото общество.

Следвоенната котка, вече го караше през просото, еманципираше се. Качваше се на главите ни. Имахме един Болшевик. Баща ми го беше кръстил. Беше назадничав елемент — чиновник във външно търговска банка. Ползваше три езика. Като станаха БНБ, ги „забрави“ и опита да учи руски. Стигна до „болшевик“ и блокира. Аз, обаче, бях прогресивен. Знаех кой е Павлик Морозов, кой — Матросов, знаех и как се каляваше стоманата. Да не говорим за Чук и Гек и Тимур и неговата команда. Скиторехме с Болшевик по нощите, по покриви и агитки. Не минаваше без „критика“ и опъване на уши. Това не ни пречеше да се обичаме, хайманлъкът се развиваше…

Помня, учех по история за десетте сталински удара. Болшевик явно скучаеше: дърпа ме, драска ме, нежно и не дотам, по врата и ушите. Накрая взе крути мерки — скочи върху учебника и — … разкъса блокадата при Яш-Кишинев. Ако беше някой, с друго име, Белене не му мърдаше! За да ме омилостиви, домъкна отнякъде трикилограмов шаран, пълен с орехи, готов за печене. Рушветчийството набираше скорост…

Котката по време на Двугодишния план, както и при Петгодишните, се ползваше от кулинарията на фамилията. Богат асортимент: мамалига, тричав царевичен хляб, булгур, както и вездесъщия боб, единия ден прочетен на тъй, другия ден — на инак, за разнообразие. В деликатесни дни — картофи или кисело зеле. Вегетарианските идеи напираха…

Отраканата котка, обаче, се подсилваше и с дивеч. Я мишка, я гущер, разбираше и от жабешки бутчета. Котаракът Чой Бал Сан разбрал, че съм регистриран в тубдиспансера — за лоши жлези, от недождане, започна редовно да ми носи прясно уловени мишки. Оставяше ги в краката ми, мърмяукаше и предано ме гледаше в очите. Внимавах да не го засегна с отказа си. Понякога носеше и по някой чатал домашен суджук. В такъв случай въобще нямаше опасност да го обидя. Хайдутлукът пръкваше…

Котката е предано другарче. Сива маца не се отказа от баща ми, когато го преквалифицираха във фукара-пенсионер и прекарваше времето си по опашките, за преоценени кокали и ония бивши котешки храни, станали вече деликатеси. Колегите по кокалена опашка се поздравяваха при среща с отривисто лаене. То им беше парола и отдушник. Сива маца не реагираше негативно на това лаене. Любов! Или — съжалението намираше почва у нас…

Интелигентната котка подлежеше на дресировка. Стимулирана с мръвка /или морален и физически тормоз/, можеше да изпълнява разни номера: да подава лапа, да се прескундя, както и да се изправя на глава. Ако мръвката би била много голяма, сигурно щеше да лети като птиче или да лае… При стопаните и положението беше идентично: научихме се да пеем маршови песни на близки и родни нам езици, да манифестираме с портрети, да размахваме червени байраци и карамфили, да зографисваме сърпове, чукове и петолъчки. Не само за мръвката. Мимикрията лъсна…

Купихме си хладилници и ги напълнихме с шийки, фенери, пушени кокали. Да има! Че не винаги имаше. Котката хвана синузит — носът и все в хладилника. Заглади косъма. Един колега съчини крилатата фраза, че мечтата му била, да е котарак на служба при мене. Завистта се проявяваше под различни форми…