Велимир Петров - Къща на кьоше

По-точно — дъщеря ни Люба продължава с преустройствата! С променлив успех и според променливото финансиране, ако има такова.

Последните години, настъпани по мазола от световни стагнации и всеобщата незаинтересованост от постиженията Ни в областта на пластичните изкуства, се задържахме на територията на Ранчото ни, в Червенската обител. Копаейки лозето, картофите, фасула и прочие дарове на Природата — белким намерим разковничето за оцеляването ни. Така икономисахме наеми от ателие в града, а и други финансови изкушения.

Икономисахме и доста години от нормално човешко съществуване и нормално творческо-професионално общуване.

Останала без пряк бащин контрол и съмнително вечно зает съпруг; с две самостоятелни деца, учещи класическа китара и почти неотлепящи се от компютъра през другото време; какво и е оставало друго на дъщеря ни (не съм присъствал, но сякаш я виждам), освен да се плесне по челото и да изрецитира: Жената — до четирийсетата си година, не си ли дооправи къщата, не е никаква жена!

Тъй като и остават съвсем малко години до фаталната дата, Люба се запретна и, нали Ви казах — продължава с преустройствата. Има-няма пари, все нещо се кърти, зида, леят се бетонни плочи! Дето има една: Майка плаче, грамофон свири — сам юнак на коня…

Ще използвам, докато тя строи, събаря и пак строи, да се върнем за малко, пак при първостроителите. Майстор Стойчо с усталък, мерак и някой и друг чирак, строили, що строили къщата. Майка ми готвела; подавала това-онова; събирала кривите и изпаднали гвоздеи и кротко хокала — защо чупят цяла тухла, а отдолу е пълно с половинки. Прехвърляли с баща ми тухли и керемиди; цялото строителство носело белега на голямата икономия.

Къщата беше с оставени на зъб тухлички за доиззидване на стаи, имащи ги в проекта, но изпълнени, с доста допълнения, чак когато аз — вече женен, с деца, се ударих един ден по челото и изрецитирах познатата сентенция. Разбързах се, ако и да имах още доста години до фаталната дата.

Когато пристроявахме и надстроявахме, синът ни беше три и половина годишен. Баба му Люба, майка ми, на чието име беше къщата, нещо го дразнела, щото беше много сладък като се дразни. Той, в яда си, я заплашил, че ще я обади на татко си — да не я пуска в новата част. Да, ама тя си е моя — рекла баба му. Ами! Нали виждам аз, кой плаща на работниците вечер!; Малък бил, а! — допълваше мама.

Сетих се нещо за тия тухлички:

Гостуваше ни Василчо Трифонов от Цар Самуил и спеше в таванската стая, с големия балкон, до който стигаха тия тухлички. През нощта го ошетал крадец, качил се по тия тухлички; вадил дрехи на балкона, оглеждал ги на лунна светлина, харесал нещо, друго — не! Свил и часовника. След време го пипнаха и доведоха да преиграят кражбата. Бяхме изсекли тухличките, но той пак се качи — та ги измазахме. Василчо даскалуваше по селата, после учи в Свищов и беше Икономически директор на Гаврил Генов. Братовчед му, също Василчо (кръстени на вуйчо ми), го убиха като граничар по събитията в Капитан Андреево — 1952. Когато, на свой ред — шест години по-късно, служих в същия граничен отряд, местата на боевете още личаха. Подробности научих от полковник Вълков, прототип на играния от Апостол Карамитев — капитан Велков, във филма „На границата“, Преди „надстройката и пристройката“ имаше едно бабафинго, на най-високата част на фасадата, с преплетен монограм „Г и Л 1933“; ще рече, че през нея година Георги и Люба имали вече нов дом!

Беше време от живота ми, когато можех да се покатервам, по обиколен път, по циглите — до билото и яхнал го, със свито от страх сърце, да стигам до бабафингото. Виждаше се градът чак до Левент табия, плаващите по Дунава кораби и шлепове. Само аз си знам какво си мислех тогава — ако междувременно не се изтърколя и потроша някоя плочка на тротоара, с дебелата си, палава глава. Бях пъргав и лек като перце.

Спомних си тия трепети, по-късно, когато се налагаше, вече възрастен, да монтирам сложни телевизионни антени. Килограмите ми изпотрошиха бая цигли и удължиха покривните ми командировки.

Друго си е да гледаш отвисоко на нещата, света и проблемите!

Друго е да гледаш и от ниско на нещата. При строежа на Дунав мост (1952–1954) ни взеха таванската стая за строители-ергени; нанесе се голямо семейство; след моста я разпределиха за артисти. Живяха и Олга Попова с Татяна Лолова; Емил Греков — когото носих на гръб до избирателната урна, мъртво пиян и през седем улици.

След тях имаше цяла сюрия разни екземпляри: като един попски син, който не си плащаше наема с месеци, спуснал си багажа през балкона и преспокойно изчезна; пияндури подпалиха юргана с цигара, че и те щяха да изгорят. Авантаджии — докато не сме си вкъщи, шетаха из мазата за храна и дърва.