Велимир Петров - Казино „Беладжио“

— Уаууууа! Лас Вегас! Там е Казино Беладжиооо! Супер! — възкликна невъздържано на родна земя, къделинебродилата г-жа Койнова. — Колкото пъти се отбия до Лас Вегас, няма начин да не снеса някой долар в Казино Беладжио, за кадем! Обещай ми да профукаш десетачка от мое име; ще делим печалбата!

Как пък не! Да делим! А разноските, пътните; ядовете по летищата: съблечете се, събуйте това, стъпете тука, сега там; сменете самолета; не с този, а с онзи; вместо в Хюстън кацнете в Мемфис — да заблудим терористите; в Мемфис Елвис напослдък не посреща; поне Присцила да беше пратил; ами! Мотаме се из въздушните и бездушни пространства между разните щати, докато прихванем ферментиралите усмивки на Гейтове и менте Информейшъни.

Уж всичко вече е окей! Ето ни в една от огромните — колкото няколко еН-ДеКата, зали на Казино Беладжио. И Хасан е хора! Реанимирам от неравностойна схватка, с приложен двоен Нелсон от лъскава машинария, изографисана с черешки, ягодки, звънченца и прочие хазартни знаци, настроена благосклонно, да ми прибира само четвърт долар на удар, да имам за по-дълго. Като рече да ме дооскубе и да се отдам на съзерцание, току мине някой от родата, бдяща за културния ми отдих и подпъхне в касата нова двайсетачка — големите печалби при аджамиите тичали; банерът сочи: джакпотът на залата наближава >$ 985 555 987 907 654 $< — можете ли я изговори тази сума; аз не мога, но горната ми устна излиза от контрол, мрънка си с носа ми на език, говорим само из дебрите на Мъртвата долина и Скалистите планини… о, Невада!

През машина съседката закрещява истерично, събира зяпачи; лавина от жетони задръстват улеите, а оттам и джобовете й — късмет, за стимул на зарибените.

Въртя се по на тридесет градуса, запад-изток, по оста си, на завинтеното за пода бронирано столче; приятно сумрачно, шарениите блещукат в очите на плавно прелитащите на ролкови кънки късополи сервитьорки; три от тях, в матови чорапо-гащи крепят огромен поднос с пакетирани пачки — подкрепления за масата на блек-джака. Между масите и покермашините — неспирен поток от редови, шляещи се зяпачи — по маратонки, шорти, вълнени шапки, идиотки, фракове, полота, костюми разни… Така е! — казва шурека; за това не харесвам аз европейските игрални домове; в Монте Карло — салтанати, превземки, без вратовръзка не пускат; тука е демокрация — важното е да ти приберат парите; а това, така или иначе ще стане; много важно по ходачки ли си. Сякаш жива илюстрация — хашлак на средна възраст, с рапърски доспехи вади от джоба си, някъде откъм коляното, петнайсетсантиметрова ролка едри долари, пристегнати с ластик и буквално възсяда една от игралните маси. Мадам — четвърта възраст, с проходилка, апетитно ме оглежда; мънистената и риба-чантичка е издута като пълнена с орехи; не ще са орехи — не ще е тръгнала тя, на орехи да си играе.

Съвсем семпла леля, натруфена в синя работна манта, също ме оглежда; не ще е син персонал, тя — на джобчето и защипана служебна карта с висок ранг; нека ме заглежда — нали съм си хубав; нещо между Хемингуей и Шон Конъри взети заедно! Лелята стеснява кръга на контакта; гледа ме милно-обещаващо; има нещо да ми каже; да, бе — да беше се обадила преди двайсетина години. Уютно е — няма и помен от пластмасовите легени на летищните проверки, набили се в главата ми. Лелята наднича зад машината ми, прави ми муцка; отключва някакви капаци; чувствам се смътно за нещо виновен. Има, все пак, нещо симпатично между двете й брадавици. Влиза в атака:

— Екскюз ми, сър… бихте ли ми дали, ако обичате, разбира се, някаква Ваша Карт-идентификейшън… или нещо подобно…

Айде, пак проверка… Какво иска тази жена; за терорист ли ме взе; объркването ми е тотално, наоколо рода да ме спасява, не се мярка.

— Нямам такива неща — глупаво и обстоятелствено разяснявам, че съм гост от иистюръп (източна Европа), конкретно Бългерия кънтри; дип, че не не ме слуша — пълна излагация.

— Дайте Нещо, удостоверяващо, че това сте Вие… Драйвърлайсънс?…

— А, шофьорска книжка… имам, също фром иистюръп…

— Окей! Ексълънт! — грабна я стръвно и потъна в здрача.

Ами ако не я върне, ми намига Ганю с мускалите… Или — ония Там за една тъпа ножичка, дето не можеш си фризира космите в ноздрата, дават до две години; колко ли ще ми нахлузят за острите като бръснич ламинирани краища на шофьорската ми БГ книжка, с която при нужда бих транжирал не една стюардеса… в беда си, Шон Конъри!