Роже Версел: Спасителната акция

От лодъчната палуба се виждаше как се изкачват някакви мършави вратове, топки черни коси, ръце, на които раз-дърпаните ръкави на пуловерите се смъкваха смешно до пръстите… Клод стана едва когато и последният корабокрушенец бе прехвърлен през тясната врата, когато наново отблъсналата лодка се насочи този път право към легналия борд на „Сасено“.

Защото морето може би не беше вече тъй безмилостно и вятърът бе поотслабнал. Офицерът, който командуваше лодката и се беше вързал за руля, се бе заклел, че лавирайки, ще се вдигне достатъчно, за да накара и онези, които оставаха на кораба, да се решат да скочат. Ако не успееше, „Артоа“ щеше да има време да го прибере. Но тогава корабът отново трябваше да застане надветрено на „Сасено“ и отново да спусне, лодката в морето — пак същата маневра, същите рискове, рисковете, които помощник-капитанът искаше да избегне, ако мускулите на неговите момчета не издържат… Пътниците не го чуваха, но го виждаха как крещи, наведен над моряците си, отдалечавайки се, лавирайки като в регата.

Последва почти цял час в изтощителни зигзаги през раз-беснялата се вода — всеки един от тези зигзаги приближаваше лодката до целта. Ниски облаци се носеха с дъжда над разпененото море, помитаха цели участъци от този ужасен тепих. Жените, които вече нищо не разбираха, се отегчиха — виждаше се по клюмащите им глави, по олюляващите се тела. Една от тях залитна от внезапния наклон на кораба, падна до Клод, вкопчвайки се в нея като пияна. Клод едва успя да я подхване с ръце и да я довлече до най-близката пейка, където жената рухна в безсъзнание с тебеширено бяло лице и стиснати зъби…

Клод никога не я беше виждала, а трябваше да пропилее тези минути, за да я сложи да легне, да й удря плесници, да я разкопчава, да я придържа най-вече, защото нещастницата щеше да се изтърколи долу, щом „Артоа“ се наклонеше на десния борд.

Американката с луничките ги забелязва. Роднина, приятелка или просто от услужливост?… Тя пристига, вкопчвай-ки се с две ръце в каквото свари… Припадналата трепва с клепачи, Клод й говори, тя отвръща едва-едва. Американката обяснява, че трябва да я свалят в кабината й…

Слизат безкрайно. Всяко стъпало е истинска мъка, почти я носят на ръце, придържат дългото й отпуснато тяло, което се свлича непрестанно!… Най-сетне някаква кабина. Спират се пред вратата. Клод сама трябва да държи пострадалата, докато приятелката й търси ключа в чантата… Кабината, койката, на която я слагат да легне…

Клод не знае вече къде е, на коя палуба се намира… Тя върви до края на коридора, стига до някакво странно помещение с таван, обсипан със сребърни звезди като коледна елха.

Точно там я заварва гласът на високоговорителя и я приковава на място. Говореше отново капитанът:

„Щастлив съм да ви съобщя, че спасителната лодка на «Артоа», командувана от помощник-капитана Бреген, с екипаж: моряците Перо Колен, Юроа, Масон, Шапел, Льо Генек, Карон, Льо Гийу, Бруар и корабния дърводелец Адам, успя да доведе оцелелите от екипажа на «Сасено» и неговия капитан, с изключение на един моряк, който се удави край кораба. Всички ще бъдат изпратени в лазарета.“

Тя хуква навън, намира един сервитьор, който се смайва, като я вижда да изскача оттам:

— Къде е лазаретът?

— Най-добре е аз да ви заведа, госпожо — усмихва се той разбиращо.

— Благодаря.

И я повежда по най-краткия път. Явно е доволен, че се е намерил повод да погледне и той… Тя слиза зад него по железен трап, бързо преминава по коридори, покрити с линолеум, след туй по метална настилка. Най-после се озовава в някакво неугледно междупалубно помещение, където пострадалите току-що бяха влезли. В правоъгълника на батапорта зад тях се появявате ту мрачно небе, ту клокочеща вода. Бяха ги оставили тук да си отдъхнат малко, преди да ги отведат в лазарета.

Тя зърва първия от екипажа на „Сасено“, подкрепян от двама моряци. Има вид на уплашена нощна птица. Не се виждат устни — толкова са бели, помътнелите очи — сиви дупки в обрасли с брада бузи, на лицето му — печатът на безмерна изненада — изненадата, че си жив, когато си се мислил за мъртъв. Отвеждат го.

Следват други, подкрепяни от някой сервитьор или моряк — безучастни и сякаш невиждащи от изнемога. Пътници от трета класа са се настанили по долните палуби, най-близо до батапорта, и вече ги наобикалят. По-горе други, от категория лукс и първа класа, събрани от високоговорителя, слизат да ги посрещнат или ги изчакват. Ще стигнат ли те до ония лица, изпълнени с обич, до онези очи, блеснали от сълзите, с които тези простички хорица ги срещат тук, между тези черни стоманени стени?…