Роже Версел - Спасителната акция

В момента, когато на мостика се подготвяха за тръгване, капитанът отново бе предупредил по високоговорителя:

„Ще маневрираме, за да спуснем лодка във водата и да се опитаме да приберем корабокрушенците.“ И Клод отново бе поразена от тази лаконичност, която звучеше сега с цялата си сериозност.

Беше облечена както сутринта, но под още влажното си манто тя бе навлякла вълнена дреха, защото не желаеше студът да я прогони от долната палуба.

Тя отиде там в момента, когато корабът тъкмо заставаше пред корабокрушенците, за да ги заслони от бурята и за да прикрива лодката, която щеше да се спусне в морето от левия борд.

Ще маневрираме… Тя добре знаеше какво означава тава — нови пристъпи на морска болест за тези, които страдаха от нея — корабът щеше да сменя всички възможни ходове, диферент и крен щяха да следват един след друг, крайно противоположни и отвратителни, без да оставят човека да посвикне, което е все пак някакво облекчение.

Затова тя бе изненадана, когато, излизайки, срещна в коридора и в общия салон и други жени, загърнати в кожени палта, с кърпи, вързани под брадичката. Старата американка на излизане от кабината си щеше да я събори. Беше сложила гумена шапка, а около сухия си врат бе увила дълга хавлиена кърпа.

Когато Клод стигна до лодъчната палуба, екипажът вече беше в лодката. Вдигайки очи, тя видя глави, тела до кръста, забеляза спасителни жилетки, закопчани върху мушамите.

На мократа палуба, в основата на лодбалките „Маклаклан“, чакаха други моряци и помощникът. След малко те щяха да започнат спускането на лодката, да я забавят или ускоряват с талиите, за да може тя да попадне на гребена на вълната в мига, в който „Артоа“ се наклони към десния си борд. Тогава двамата моряци — на носа и на кърмата — щяха да откачат куките, щяха да освободят лодката от кораба.

Клод знаеше що опасности криеше и тази операция! Ако двете куки не се отвореха навреме, лодката щеше да закачи средата на борда и да се разбие. Ако пък се отвореше само едната, лодката щеше да изсипе всичките тези хора в морето. Дори и освободени, тези въртящи се маси на талията можеха да убият някого…

Тя не отиде до края на долната палуба. Още не се бе обърнала дори към „Сасено“. Наведена през облегалката на една пейка, тя гледаше лодката, защото в продължение на няколко минути спасителите щяха да бъдат подложени на по-голяма опасност, отколкото корабокрушенците. Вдигнеше ли очи, тя виждаше все тези мърдащи глави и рамене. Те сигурно привършваха с подготовката на лодката с педантичността на моряците и акробатите, която знаят, че животът им зависи и от най-малката подробност.

Красивият презокеански кораб вече съвсем не приличаше на луксозно превозно средство. Той показваше силата си, която тъй старателно криеше нейде зад мрамора и лака; сега той стъкмяваше една от солидните си широки лодки, които, заспали под брезентовите си платнища, приличаха на ненужни фигуранти, наложени единствено от правилниците; той щеше да раздвижи стоманените дъги на лодбалките, напомнящи, когато са в покой, за ненужно яки сводове на беседка. Онази палуба горе беше завзета предимно от непознати мъже, изникнали от дъното на кораба — моряци, които никой никога не виждаше, които човек можеше само случайно да срещне, ако се разхожда рано сутрин из кораба.

Клод открито ги разглеждаше: в подобен момент те знаеха, че всички погледи са приковани в тях. В лодката, както и на палубата, тя виждаше лица на бретонци с изпъкнали скули, широки лица от северен Бретан, будните лица на млади руси момчета, които можеха да бъдат от Хавър или от Фекам. Тя не можеше да различи офицера в лодката, но на палубата помощник-капитанът беше нахлупил наопаки, чак до ушите фуражката си, мокра като сюнгер. Той имаше тясно лице, веднъж завинаги застинало в упорита невъзмутимост. Когато спреше „Артоа“, той щеше да реши в коя секунда десетимата мъже и офицерът да започнат опасната игра с живота си…

Клод чувствуваше, че целият кораб е в краката им — големите салони, празните ресторанти, кухните, където готвачите с високите бели бонета чакаха новини пред цяла редица ненужни печки; студените хладилни камери, претъпкани с яребици и фазани, килерите с отлежали бутилки и пианото на оркестъра, и фризьорският салон, и витрините с парфюмерия и бижутерия. Всичко това вече нямаше никаква стойност! Нечия груба ръка бе поставила всичко на живот и смърт.

И всички като нея усещаха, че натискат до счупване преградата на долната палуба, може би жените най-вече, лъснали като тюлени в мокрите си кожени палта. Тези, които биха изпискали при най-малкото сблъскване на влизане в театъра, сега се оставяха да ги бутат, кривяха лица, но дума не продумваха, когато другите, понесени от крена, политаха върху тях и ги задушаваха. „Артоа“ форсираше срещу вълните, за да се обърне по посока на вятъра, и рязко вирваше нос, което съсипваше жените. Но те упорствуваха: те щяха да останат тук, докато всичко свърши, обхванати отново от онази стихийна енергия, онази, която превръща жените в една от най-смайващите сили на природата.