Роже Версел: Спасителната акция

А мъжете, с вдигнати яки, облети във вода като при полицейска акция в размирен ден, усещаха как в тях расте душата на спасителя. По-късно щяха да разказват: „Ние. Ние ги търсихме, ние ги намерихме, ние ги прибрахме…“ Хората изживяваха един от онези прости и силни моменти, за които се казва: „Всички станаха едно!“

„Артоа“ отново сменяше курса си. Обръщаше се на север, за да застане надветрено на бедствуващия кораб. Вече толкова бе забавил ход, та Клод дори не забеляза, че машините спираха. Корабът продължи да се движи още малко, а сетне и той като „Сасено“ се превърна в инертна маса, предадена на властта на морето и вятъра. Всички пътници, дори и най-информираните, се бяха почувствували изведнъж едно цяло с потъващия кораб и не можеха да не изтръпнат: ами ако машините откажеха да заработят отново…

Морето и вятърът, устремени срещу голямата маса на неподвижния кораб, го тласкаха към „Сасено“. Клод продължаваше да гледа лодката и не забеляза, че на крилото на мостика се бяха появили капитанът и един от помощниците — и те на свой ред бяха дошли, за да наблюдават това принудително отклонение от курса — разстоянието между спасителя и загиващия кораб застрашително намаляваше. Няма спасителна операция без риск и от всички рискове капитанът избираше този: да се доближи колкото може до осъдения кораб, за да скъси пътя, който спасителната лодка трябваше да измине през това разбесняло се море.

Защото часът на лодката идеше. В нея Клод видя профила на моряка, застанал на кърмата, изопнат, намръщен, с очи вперени в помощник-капитана с прогизналата фуражка на палубата под него. Помощникът направи знак: лодката с единайсетте мъже в нея тутакси заскърца, запука и се заспуща право надолу по сводовете на балките. Стигнала до края, тя спря. Ала на свой ред мощните лостове, които я държаха и които само бяха я придружавали в спускането, се изправиха, изнасяйки я рязко над морето.

Всичко, което последва, беше тъй кратко, че Клод нема времето, което е нужно, за да се смени изненадата с тревога. Тя видя пак помощник-капитана, силно наведен през борда. Той вдигна и спуска ръка, сякаш за да блъсне увисналата във въздуха лодка. Въжетата се развиха бързо като верига на кладенец, изпусната от нечия непохватна ръка, поела пълната кофа. Лодката щеше да се разбие. С рязко движение на вдигнатата си ръка помощник-капитанът рязко я спря, а с това и плющенето на стоманеното въже по барабана.

И това се случи за част от секундата, само докато рухне вълната. Лостът отново се повдигна, отпращайки този път лодката в морето… Когато Клод на свой ред се наведе, тя видя, че лодката вече беше отблъснала, достатъчно далеч, а двете откачени талии леко се полюшваха във въздуха, връщайки лодбалките на мястото им. Десетимата моряци гребяха силно, като един. Лодката се отдалечаваше с ужасяващи подскоци. Но тя имаше най-жилавия, най-сигурния двигател, който можеше да се опълчи срещу бурите — двайсет мъжки ръце, които опипват вълната, дори я отгатват, отстъпват, настъпват, нагаждат се според препятствието — умни и сърцати ръце, пред които витлото изглежда като глупава въртележка.

Пътниците — някои наведени, други изправени — следяха с поглед, додето можеха, как бялата лодка ту се появяваше, ту изчезваше. Тревога стягаше гърдите им, защото тази лодка, която допреди минута беше тъй голяма до тях, тъй широка и дълга, тъй солидна, се бе смалила в огромното море и изглеждаше нищожна, безнадеждно осъдена на гибел. Колкото по се отдалечаваше, толкова повече всяко нейно бегло появяване приличаше на чудо, на случаен успех, който няма да се повтори. Тя се носеше по посока на вълните и вятъра, но вече се страхуваха да не подмине кораба, който очакваше помощ. Лодката се отклоняваше на юг и щеше да се отдалечи от „Сасено“, вместо да го доближи колкото може повече. Някои от зрителите се размърдаха, за да покажат колко се тревожат…

Клод, както и хората от екипажа знаеха, че спасителите можеха да се доближат до „Сасено“ само откъм вдигнатия му борд. Те щяха да го отминат, щяха да се появят надветрено на италианския кораб откъм наклонения борд, където се бяха приютили хората. И все пак, когато изгуби от очи ясно открояващата се бяла чертица от пяна, тя стисна юмруци. Зад нея старата американка гледаше с бинокъла си. Когато го свали за малко от очите си, за да изчисти стъклата в полите на палтото си, Клод попита:

— Виждате ли ги?

Американката продължи да чисти стъклата, без да отговори — или не бе чула нищо от вятъра, или въпросът й се бе сторил безинтересен…