Георги Връбчев - Някъде… там… някъде

Инженер Уилкинсън се огледа. Широката стая, в която старецът го бе въвел, всъщност заемаше цялото протежение на лицето на къщичката. Явно обитателят й я ползваше за повечето неща от всекидневието си. Около камината, която може би беше печка — в сумрака Уилкинсън не можеше да определи, имаше шкафчета, които помещаваха домакинските пособия, а и сигурно служеха за кухненски плот. Пред камината /печката/ , както беше редно, имаше опъната кожа, която младежът също не можа да разбере от какво точно животно е. Огледа се, не забеляза пушка. Малко вероятно бе да е от дивеч, въпреки че на отсрещната стена имаше разкошни еленови рога. Грабнаха погледа му и той стана да ги разгледа. Около тях, а и целия близък ъгъл на стаята бе декориран с най-различни ножове, сечива, майсторски изработени дървени фигурки. На стената вляво до външната врата пък имаше множество снимки в рамки — по-нови, по-стари. Изобщо навсякъде из жилището откриваше интересни за разглеждане неща. Уилкинсън тъкмо се бе унесъл в изучаването им, когато видя през прозореца, че старецът се връща. Припряно скочи към мястото си. Не бе предвидил дължината на леглото, удари се в ръба му и събори нещо в момента, в който Чичо Хенри влезе. Червенина от срам обагри лицето му, но срещна добродушния поглед на стареца.

— Няма нищо, няма нищо, разглеждате ли, е — това е скромната ми обител, разглеждайте, разглеждайте, аз ей, сегинка ще съм готов — говореше старецът, докато нареждаше донесените цепеници, а Уилкинсън седнал на масата разтриваше коляното си.

Чичо Хенри бутна две-три дървета в камината /или може би печката/ , взе врящия чайник, сипа чай в празната си чаша и попита:

— Вие, чайче?

— Да, благодаря, много сте любезен!

— Малко коняк да ви капна, ще ви сгрее? Или пък ако искате само коняк или нещо друго силно, имам, имам, Вие не го гледайте стария, не е толкоз изостанал, хи-хи-хи-хе. А? Искате ли или…

— Не, не благодаря Ви, само малко за вкус в чая, иначе не съм привърженик — промъкна няколкото думи Уилкинсън сред монолога на стареца, който видимо бе доволен от въздържанието на младежа.

— Ха, сега, добре дошъл! Наздраве, въпреки, че отдавна и аз не пия, но старите наздравици са като документ за идентичност — загуби ли ги човек — загубен е и той — не го търси!

Младият човек вдигна ведро чашата си и отпи, като се наслаждаваше на общуването със стареца. Наистина беше необикновен. Като го погледнеше, на Уилкинсън му се струваше, че зад блестящите младежки очи, искрящи сред достолепната външност, се крие някаква дълбока тайна за доброто, за духа на природата, избледняващ безвъзвратно в днешния свят.

Сякаш усетил тези мисли, Чичо Хенри подръпна големия си мустак, покашля се като за встъпление и каза:

— Приятно ми е — Хенри, бивш лесничей и настоящ мечтател в пенсия, дете на майката природа — на вашите услуги — може да ми викате Чичо Хенри, но не е задължително — просто така ми викат всички. — Гръмката презентация и последвалото я простодушно обяснение бяха придружени от тържествено, но сърдечно ръкостискане.

— Особена чест е за мен — Гордън Уилкинсън. Чичо Хенри, говорете ми на ти — иначе ми е някак неудобно.

— О кей, моето момче, ти също.

След любезностите в стаята се възцари мълчание, чуваше се само бумтенето на огъня. Загледан в него, следващ някакъв свой ред на мисли старецът попита:

— Профилактика, значи. И къде точно?

— На двадесетина минути североизточно от тук.

— Аха — Чичо Хенри видимо запресмята нещо, като говореше на себе си — севе-ро-изток… да… аха… а има ли някъде там едни по-особени дървета, така вдясно? — Вече гледаше към Уилкинсън.

— Да, кипариси, много се учудих на това, сякаш са остров сред околната растителност, около една полянка…

— Точно, точно — промърмори доволен старецът, но в следващия миг светкавица проблесна в очите му — да не сечете тях, ей! — звучеше повече разтревожено, отколкото заплашително.

— Не, успокой се, наблизо сме, но не сме там. Защо, какво има на това място, ако не е нескромно да питам. Разкажи ми, ако нямаш против. Казаха ми за теб и твоята, как да я нарека — обител, доста неща, но да чуя нещо от теб самия… това ще е… това ще е… — Уилкинсън се запъна, но погледът му блестеше. Младата кръв се разпали, подхранвана от влечението на будното му въображение към загадъчното.

Мека и едновременно сякаш тъжна усмивка озари старческото лице и отпусна чертите му, погледът на блестящите като въглени очи потъна в аления пламък, а самия Чичо Хенри някъде далеч, далеч.