Ян Върба - Голямата птица

Снегът беше все още над коляно, когато горският ми каза, че в Черхови има най-малко три големи птици и красноречиво ме уверяваше, че някои от тях сигурно ще токуват над Зеления плац, а други — при фихтенбашката граница. Нямаше причини да не вярвам на сведенията му за глухарите, но при пророчеството му за токовищата аз само свих устни със съмнение и повдигнах дясното си рамо, на което висеше пушката. Това беше достатъчно доказателство за недоверието ми, защото горският се намръщи.

Не ми оставаше нищо друго, освен да му обясня, че всяка голяма птица от рождението си е скитник. Зимно време тя скита из тия места, които могат да й предложат достатъчно храна, но щом пукне пролет и липсата на храна не е така осезателна, тя ги напуска. Глухарят изпълнява своя пролетен концерт на любовния копнеж в най-прекрасното усамотено кътче, каквото може да се намери само в най-дълбоките лесове. Затова е толкова неспокоен, когато напролет снегът бързо започне да се топи. Тръгва нашир и надлъж из гората и не се спира, докато не намери приятно затънтено кътче, в което и той самият, очарован, да притаи дъх, от изненада. Тия места не са много дори и в най-хубавата гора и никак не е чудно, че глухарят може да ги открие след един, два часа летене от зимното си убежище.

Разказах на горския пазач всичко това подробно, но когато свърших, той завъртя глава и ме увери, че е сигурен за местата, които спомена, защото глухарите токували там всяка година. Това беше твърдение, срещу което не можех да възразя.

По-късно при обиколката на гората установих, че горският имаше право. Заведе ме на три места, където по снега имаше птичи тор. Нямаше съмнение, че там наистина глухарите прелитаха редовно. Трябваше ни още едно по-убедително доказателство и то се намери…

Високата гора пред нас започна да преминава в ниско сечище. Като приближавахме към него, горският ставаше все по-неспокоен. Изгледах го въпросително и той ми обясни, че в последно време точно тук е срещнал големи птици. Аз внимателно се огледах и трябваше да призная, че това място беше истинско токовище. Големите птици предпочитаха най-вече такива крайни дървета във високите гори. Стояхме възхитени. Пред нас се простираше едно от най-красивите, запазени от вятъра, усамотени кътчета, каквито рядко се срещаха в Черхови.

Все още стоях захласнат, когато горският енергично ме хвана за рамото и без да продума, посочи с тоягата си към ниските, затрупани със сняг дървета. Бързо обърнах поглед — на един хвърлей разстояние върху снега стоеше едра черна птица с жълтеникав клюн и червени петънца над очите. Беше голяма колкото гъска, но много по-дълга, тъй като буйната опашка удължаваше тялото й назад. Всъщност навреме я забелязах, защото вече се бяхме разкрили и птицата подозрително ни наблюдаваше. Нямаше ни вяра, макар да се държахме много дружелюбно. Изведнъж се наклони напред, размърда крила, замахна с тях и шумно отлетя. Чак когато с кръжене се издигна във висините, аз се смаях — такава птица! Беше доста стар петел и да хванеш такъв е цяло изкуство. Той отдавна познава всички ловни трикове и затова не беше лесно да се надхитри. Имах време и щях да го застрелям още преди да литне над високата гора, но горският не ми разреши. В този момент ми хрумна нещо съвсем друго. Голямата птица току-що беше отлетяла и аз се обърнах към горския, защото уголемяващите се червени петънца над очите, които той беше видял тъй добре, както и аз, разкриваха, че времето на токуването никак не е далеч и затова глухарите вече бяха прелетели от зимните си убежища към избраните нови места. Предложих на горския да тръгнем заедно по края на гората. Искаше ми се да му покажа дървото, на което глухарят щеше да токува…

Не изминахме и двадесет крачки и натрупаният под дебелия бук птичи тор издаде присъствието на птицата.

На горския му стана неудобно, когато му го показах, и аз, без да искам, избухнах в силен смях. Стреснах се, когато досами нас се чу шум от криле — от младата гора излетя друга тъмнооперена птица.

Отново петел! Беше малко по-слаб от първия, но също така хубав, та чак сърцето ми трепна.

Още не беше се извисил над високата гора, когато свалих шапка, за да поздравя по стар обичай гората, която беше толкова обещаваща. След малко с горския се отправихме към крайните, изправени като стена дървета.

Под един висок и кичест бор имаше купчина птичи тор, а това дърво беше на разстояние от около двеста крачки от бука. Какво значеха тези две дървета на едно такова токовище, знаеше всеки, даже неопитен ловец. Със започването на токуването това място се превръщаше в арена на рицарския турнир между двете великолепни птици.