Варлам Шаламов - Най-голямата похвала

Имало едно време една красавица. Маря Михайловна Добролюбова. За нея Блок пише в дневника си: „Главатарите на революцията я слушаха безпрекословно; да беше друга и да не бе загинала — ходът на руската революция би могъл да е различен.“ Да беше друга!

Всяко руско поколение — а и не само руско — дава живот на еднакъв брой гиганти и нищожества. Гении и таланти. Времето трябва да даде път на героя, на таланта — или да го убие уж случайно, или да го удуши с хвалебствия или затвор.

Нима Маша Добролюбова е по-незначителна от София Перовска? Но името на Перовска е изписано по уличните табели, а Маря Добролюбова е забравена.

Забравен е дори по-малкият й брат — поетът и сектантът Александър Добролюбов.

Красавица, възпитаничка на Смолния институт, Маша Добролюбова добре разбирала мястото си в живота. Жертвоготовността й, волята за живот и смърт били много силни.

Като девойка работи в „глада“. Милосърдна сестра по време на руско-японската война.

Всички тези нравствени и физически изпитания я правят още по-взискателна към себе си.

Между двете революции Маша Добролюбова се сближава с есерите. Тя не се впуска в „пропагандата“. Дребните работи вече не са в стила на младата жена, издържала изпитанията на житейските бури.

Терор — „акт“ — ето за какво мечтае, какво иска Маша. Получава съгласието на ръководителите. „Животът на един терорист трае не повече от половин година“ — според думите на Савинков. Дават й револвер и тя отива „на акт“.

И не намира в себе си сили да убие. Целият й минал живот се възпротивява срещу последното решение.

Борбата за живота на умиращите от глад, борбата за живота на ранените.

А сега трябваше да превърне живота в смърт.

Непосредствената работа с хората, героичното минало на Маша й направили лоша услуга в самоподготовката за покушението.

Човек трябва да е прекалено теоретик, прекалено догматик, за да се абстрахира от действителния живот. Маша вижда, че я ръководи чужда воля, и това я поразява, срам я е от самата нея.

Тя не намира в себе си сили да стреля. И животът сред позор, в най-остра душевна криза е страшен. Маша Добролюбова стреля в устата си.

Била е на 29 години.

За първи път чух това ярко руско име в Бутирския затвор.

За нея ми разправяше Александър Георгиевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници.

— В терора има едно правило. Ако поради някакви причини покушението е неуспешно — бомбохвъргачът се е объркал, отказал е детонаторът или още нещо, — втори път този човек не го пращат на акция. Ако терористите са същите, които са били първия път — чакай провал.

— Ами Каляев?

— Каляев е изключение.

Опитът, статистиката, нелегалната практика сочат, че човек е в състояние само веднъж да се концентрира вътрешно за такава саможертвена, голяма постъпка. Съдбата на Маря Михайловна Добролюбова беше най-известният пример от нашата нелегална христоматия.

— Ето такива взимахме за изпълнители — и мургавият, с посребрена глава Андреев с рязко движение посочи към Степанов, който седеше на нара, прегърнал коленете си с ръце. Степанов — младият монтьор по далекопроводите на МОГЕС 1 1 Московско обединение на държавните електростанции. — Б.пр. , мълчалив, незабележим, с неочакван пламък в тъмносините си очи. Мълчешката си получаваше паницата, мълчешката ядеше, мълчешката вземаше допълнителното, с часове седеше на ръба на нара, прегърнал коленете си с ръце, замислен за нещо свое. Никой от килията не знаеше за какво му е потърсена съдебна отговорност. Не знаеше дори общителният Александър Филипович Риднич, историкът.

В килията имаше осемдесет души, а местата бяха двадесет и пет. Железните нарове, завинтени за стените, бяха покрити с дървени щитове, боядисани, както и стените, в сиво. До кофата за изпражненията, при вратата, имаше купчина резервни плоскости — през нощта почти целият проход се застилаше с тях, оставаха само два отвора, за да могат арестантите да се мушнат и под наровете — там също бяха сложени щитове и на тях спяха хора. Пространството под наровете се наричаше „метро“.

Срещу вратата с шпионка и с „хранилка“ имаше прозорец с решетка, с железен „намордник“. Когато приемаше денонощната смяна, дежурният комендант проверяваше целостта на решетката по акустичен начин — прокарваше по нея отгоре надолу ключовете си — тези, с които се заключваха килиите. Този особен звън и грохотът на ключалката на вратата, която нощем се заключваше два пъти, а през деня — веднъж, потракването с ключовете по медната тока на колана — значи ето за какво бяха тези токи, предупредителен сигнал на надзирателя-конвоен, отправян към другарите му по време на пътешествията по безкрайните коридори на Бутирския затвор — ето трите елемента от симфонията на „конкретната“ затворническа музика, която човек запомняше за цял живот.