Варлам Шаламов - Най-голямата похвала

Банята беше голям празник. В Бутирския затвор всички следствени сами си перяха бельото — това беше стара традиция. Държавата не ни „обслужваше“ по тази част, не го позволяваха и на роднините ни. Тук, разбира се, го нямаше и „обезличеното“ лагерно бельо. Сушехме си дрехите в килиите. За миене и за пране разполагахме с много време. Никой не бързаше.

В банята разгледах фигурата на Андреев, стегната, с мургава кожа — в нея нямаше нищо старческо, а той отдавна бе прехвърлил шестдесетте.

Не пропускахме нито една разходка, макар че този човек можеше да остане в килията, да си полежи, да се престори на болен. Но и собственият ми опит, и опитът на Александър Георгиевич говореше, че разходките не бива да се пропускат.

Всеки ден преди обяд Андреев кръстосваше килията от единия край до другия — от прозореца до вратата. Най-често преди обяд.

— Това ми е стар навик. Хиляда крачки на ден — толкова ми е нормата. Затворническата порция. Двата закона на затвора: по-малко да се лежи и по-малко да се яде. Арестантът трябва да е полугладен, да не усеща никаква тежест в стомаха си.

— Александър Георгиевич, познавахте ли Савинков 2 2 Б. В. Савинков (1877–1925), от 1903 г. — есер, ръководил много терористични акции. Арестуван и осъден през 1924 г. — Б.пр. ?

— Да, познавах го. Запознахме се в чужбина — на погребението на Гершуни 3 3 Г. А. Гершуни (1870–1908) — един от организаторите и лидерите на есерите, емигрант от 1906 г. — Б.пр. .

Нямаше нужда Андреев да ми обяснява кой е Гершуни — за всички, чиито имена споменаваше, бях чувал, представях си ги много добре. На Андреев това много му харесваше. Черните му очи започваха да блестят, ставаше по-оживен.

Партията на есерите има трагична съдба. Хората, които бяха загинали за нея — и терористи, и пропагандатори — бяха най-добрите хора на Русия, цветът на руската интелигенция, по нравствените си качества всички тези хора, заложили и пожертвували живота си, бяха достойни наследници на героичната „Народна воля“, наследници на Желябов, Перовска, Михайлов, Кибалчич.

Тези хора бяха издържали най-големите репресии — та нали според статистиката на Савинков един терорист живее най-много половин година. Те живееха и умираха като герои. Гершуни, Сазонов, Каляев, Спиридонова, Зилберберг — всички тези личности бяха не по-малко значими от Фигнер или Морозов, Желябов или Перовска.

И в свалянето на самодържавието партията на есерите бе изиграла огромна роля. Но историята не тръгна по нейния път. И в това бе най-голямата трагедия на партията, на нейните хора.

Често ме спохождаха подобни мисли.

Срещата с Андреев ги потвърди.

— Кой ден от живота си смятате за най-ярък?

— Дори няма нужда да мисля, отговорът ми е готов отдавна. Този ден е 12 март 1917 година. Преди войната ме съдиха в Ташкент. По сто и втори член. Шест години каторга. От затвора за каторжници ме прехвърлиха в Псков, във Владимир. На 12 март 1917 година излязох на свобода. Днес сме 12 март 1937 година и аз пак съм в затвора!

Пред очите ми минаваха хората на Бутирския затвор, близки и с нещо чужди на Андреев, будещи в него жалост, враждебност, състрадание.

Аркадий Дзидзиевски, прочутият Аркаша от гражданската война, страшилището за украинските атамани.

Това име бе споменато от Вишински по време на пятаковския процес. Значи е умрял по-късно, споменали са бъдещия мъртвец Дзидзиевски. Полупобъркан след Лубянка и Лефортово, той галеше с подпухналите си старчески ръце няколко цветни носни кърпи, които бе сложил на коляното си. Бяха три. „Това са дъщерите ми — Нина, Лида, Ната.“

Ето го Свешников — инженерът от Химстрой, на когото следователят казал: „Тук е фашисткото ти място, гад такъв.“ Железничарят Гудков: „Имах плочи с речите на Троцки, а жена ми съобщи където трябва…“ Вася Жаворонков: „В политкръжока преподавателят ме пита: «Ами ако нямаше съветска власт — къде щеше да работиш, Жаворонков?»“ — „Ами че пак тук, в депото, както сега…“

Още един машинист — представител на московския център на „вицаджиите“ (Бога ми — не лъжа!). Всяка събота приятелите се събирали заедно със семействата си и си разправяли вицове. Пет години, Колима, смърт.

Миша Вигон — студент от Института по съобщенията: „За всичко, което видях в затвора, написах на другаря Сталин.“ Три години. Миша Вигон оцеля, като безумно се отричаше, отказваше се от всичките си бивши приятели, преживя разстрелите и стана началник смяна на същата онази златна мина „Партизанин“, където бяха загинали, където бяха унищожени всичките му другари.