Варлам Шаламов - Най-голямата похвала

Тридесет и осма година напълно потвърди правотата ми — но Арон Коган вече не беше между живите.

— Лъжесвидетел! Моят приятел! Какво доживяхме.

— Още нищо не сме доживели. Уверявам те, че ако срещнеш този подлец — ще го заприказваш така, сякаш нищо не се е случило.

Така и стана. По време на една от „сухите бани“ — така наричаха в Бутирския затвор претърсванията — набутаха в килията ни няколко души, сред тях бе и познатият на Коган, лъжесвидетелят. Коган не го удари, двамата си поприказваха. След „сухата баня“ всичко това ми го разправи Арон.

Александър Георгиевич не изнасяше лекции и не участваше в споровете, но се вслушваше с явен интерес.

Веднъж, когато вече бях разправил това, което имах за казване, и си бях легнал на нара, Андреев седна до мен — местата ни бяха едно до друго.

— Сигурно сте прав, но все пак ми позволете да ви разкажа една стара история.

Не за първи път съм в затвора. През 1921 година ме изселиха за три години в Нарим. Ще ви разправя една интересна случка от онези места.

Там всичко е направено по един образец, според московските предписания. Изселените нямат право да общуват с местните жители — принудени са да съществуват единствено в собствената си среда.

Това води до разложение на слабите, а характерите на силните укрепват, макар понякога да се случват и много странни неща.

Бяха ми определили да живея в едно много далечно място, най-далечното и най-затънтеното. По време на продължителното пътуване с шейни спряхме да нощуваме в едно селце, където имаше цяла колония заточеници — седем души. Можеше да се живее. Но аз бях прекалено едър дивеч, не ставаше за мен — моето село ме очакваше след още двеста километра. Зимата заотстъпва, пролетта дойде като взрив, с мокра виелица, пътят се изгуби и, за моя и на конвоя радост, останахме цяла седмица в колонията. Заточениците бяха седмина. Двама комсомолци-анархисти, съпруг и съпруга, последователи на Пьотър Кропоткин, двама ционисти — мъж и жена, двама десни есери — също семейство. Седмият беше православен богослов, епископ, професор от Духовната академия, чел някога лекции в Оксфорд. С една дума — пъстра компания. Всички във вражда помежду си. Безкрайни дискусии, най-отвратителна груповщина. Ужасен живот. Караници по дребни поводи, които прерастваха в болезнени скандали, взаимна недоброжелателност, вражда и злоба. Имахме много свободно време.

И всички — всеки по свой начин — мислещи, начетени, честни, хубави хора.

За тази седмица имах време да преценя всеки един от тях, опитах се да ги разбера.

Най-сетне виелицата престана. Заминах в дебрите на тайгата за цели две години. След две години ми позволиха — предсрочно! — да се завърна в Москва. Връщах се по същия път. По цялото това огромно разстояние имах познати само на едно място — там, където се бях забавил заради виелицата.

Останах да пренощувам в същото селище. Всичките заточеници си бяха тук — и седмината, никого не бяха освободили. Но — аз видях там нещо повече от освобождение.

Там имаше три семейни двойки: ционисти, комсомолци и есери. И един професор по богословие. Знаете ли — и шестимата бяха станали православни. Епископът ги беше придумал всичките, този учен-професор. Сега заедно отправяха молитви към Бога, живееха като евангелистка комуна.

— Наистина, странна история.

— Много съм размишлявал върху това. Случаят е красноречив. Всички тези хора — есерите, ционистите, комсомолците — и шестимата имаха една обща черта. Всички те безгранично вярваха в силата на интелекта, в разума, в логоса.

— Човек трябва да взема решения с чувствата си и да не вярва прекалено много на разума.

— За решенията няма нужда от логика. Логиката е оправдание, оформление, обяснение…

Беше ни трудно да се сбогуваме. Александър Георгиевич го извикаха „с багажа“ преди мен. Поспряхме се за миг пред отворената врата на килията и един слънчев лъч накара и двама ни да присвием очи. Войникът от конвоя тихо потракваше с ключа по медната тока на колана си и чакаше. Прегърнахме се.

— Желая ви — рече Александър Георгиевич приглушено и весело, — желая ви щастие и успех. Пазете си здравето. Е — продължи и се усмихна някак особено, с много доброта, като леко ме подръпваше за яката на ризата. — Вие можете да лежите в затвора, можете. Казвам ви го най-искрено.

Похвалата на Андреев беше най-голямата, най-значителната, най-отговорната похвала в моя живот. Пророческа похвала.

Справкаот списание „Каторга и ссылка“: Александър Георгиевич Андреев, роден през 1882 г. В революционното движение е от 1905 година — в Одеската студентска партийна организация на социалреволюционерите и в общата организация; в Минск — в градската организация. През 1905–1906 г. — в Черниговския и Одеския комитети на партията на социалреволюционерите; през 1907 г. — в Южния областен комитет на партията на социалреволюционерите; през 1908 г. — в Ташкент, в бойния отред към ЦК на партията на социалреволюционерите. Съден в Одеса през 1910 г. от военния окръжен съд, присъда — 1 година заточение в крепост, и през 1913 г. в Ташкент от Туркестанския военен окръжен съд по член 102, осъден на 6 години каторга. Излежава ги в Псовския и Владимирския временни каторжни затвори. Излежал 10 години и 3 месеца (Кримско отделение).