Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

— Ах, скъпи Панайот Петрович! — извика тя възторжено и се спусна към него.

Гороломов прие поздравленията й крайно смутен.

— Здравствуй, любезна Зино — отговори той с пресилена любезност. Очевидно, нейното дохаждане в София го изуми неприятно.

Тя не забеляза това.

— Как, ти се не надяваше да ме видиш тука, нали? Признай се: сюрприз! — смееше се тя щастливо — какво, трябваше и ние да помогнем на человеческите бедствия… Ну, поздравлявам те, гълъбче, със славата ти. С чин и ордени. Вот моят Панайот Петрович е герой!… Но, не се конфузи де, дай да те цалуна пак, но по лаврите тоя път — и тя го цалуна звънливо по челото. После зафърли небрежно връхната си дреха и прибави: — Но по-после ще ми опишеш военните си подвизи един по един, а сега кажи ми намираш ли ме по-хубава?

И тя го загледа в очите разгалено. Студът на улицата беше изкарал пресен румянец на бузата й; светлите й умни очи играеха жизнерадостно.

— Прекрасно, Зинаида Матвеевна — отговори принудено Гороломов и със зъби пришушна: — Кой бяс те доведе тука! — Защото в упоението на успехите си той беше съвсем забравил госпожица Берендеева и обещанието си, както забравяше всичко, което не влазяше в областта на неговото себелюбиво тщеславие.

Той не можа да се стърпи и й каза:

— Ах, Зинаида Матвеевна, каква охота да бягаш тука от Швейцария посред зима? Това е лудост.

— Обязаност человеческа, Панаша, вижд тия проклети войни какви жертви, какви страдания…

— Защо проклети войни? — пресече я Гороломов… — Войните са закон природен.

— Ну, над природния закон има по-висок закон на съвестта: той ни заповяда да облекчаваме поне злините, които не могат да се избягнат.

— Ох, тия сантименталности…

— Как? Панайот Петрович? Да не подаваме ръка за помощ на страждущето человечество! Пак чудак! — каза поудивена курсистката.

— Оставете се от тия человечества, от тия гръмки думи… Аз се убедих вече от опита на живота, че нашите принципи и идеали не са друго освен празни мехури… Животът е хазартна игра, Зинаида Матвеевна. Който има силно чело, той разбива стената. Щастливият — щастлив, а нещастният — зарежи го; нищо няма да го спаси: той трябва да загине.

Зинаида го изгледа поразена.

— Панайот Петрович, какъв е тоя език у тебе? Пак крайности, пак чудачества! — После прибави добродушно: — Любопитно е сега щеш ли да се върнеш да продължаваш в Цюрих, като вкуси от тия работици — и тя бараше сребърния и емайловия кръстове на гърдите му.

— Невъзможно, Зинаида Матвеевна.

Зинаида го изгледа въпросително.

— Отечеството… Зинаида Матвеевна… Момент велик сега… Трябват сили…

— Значи, прегръщаш военната кариера?

— О не, да беше траяла войната — друго: кариера велика… Но тоя проклет мир, който насила ни навръзват… Не, господарствена кариера и блестяща.

— Що, министър може би?

Гороломов само климна и се усмихна.

Девойката се позамисли на миг.

— А нашите високи мечти? А Ураган ? Значи, напущаш! — каза тя удивена.

— Ураган ? Ах, Зинаида Матвеевна, защо не кажеш: „Нашите детински глупости?“ Аз изтрезнях вече от пиянството на смешния хуманизъм и на разни урагани. Светът е такъв, какъвто си е. Никой не може да го управи… най-умното е да се ползуваш от обстоятелствата. Смях е да гониш дивото, когато си уловил питомното.

— Странно впрочем… Отдавна ли беше, когато ти се възмущаваше от народни паразити и вярваше в доброто и в прогреса? Какъв прелом, Панайот Петрович, стидно! — каза девойката живо…

— Да, отдавна, отдавна, много отдавна беше! — когато господ ходеше по бели гащи, Зинаида Матвеевна!… Но аз изтрезнях! Днес познавам само един бог, само един прогрес: личното щастие и баста!

Гороломов произнесе това цинично признание с раздразнен глас, защото той чувствуваше, че разговорът непобедимо водеше към неприятна тема… Ставаше му неловко. Зинаида Матвеевна помнеше, навярно, по-добре словото му, отколкото сам той, и му го наумяваше с присъствието си. Тя му се навръзваше на врата сега, когато той имаше желание да бъде свободен. Но той трябваше по-скоро и веднаж завинаги да се разчисти с нея. Той имаше един куп способи, или жестоки, или низки — той избра последните: те по̀ отговаряха на природата му. Той си направи печално лице и въздъхна дълбоко.

— Защо въздишаш, Панайот Петрович? Напразно, ти трябва да се радваш, ако не за друго, поне задето виждаш твоята Зинаида — и тя го гледаше нежно.

— Ах, именно за това скърбя, драга Зинаидо.