Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

— Ура!

Това предложение се прие едногласно, в миг. Гороломов биде избран единодушно с двама още якобинци и изнесен из кръчмата на ръце като победител… Депутацията се запъти към градския съвет. Гороломов съчиняваше на ума си слово, като политаше и се допираше до градинската ограда. Като отминаха двайсетина разкрача, видяха един червеноризец, качен на оградата, че държеше разпалена реч със силни ръкомахания, обърнат към градината.

— Кардашев! — каза един от депутацията — събрал е някакъв митинг в градината… Ораторската краста го не оставя.

Градината беше потъмняла и тиха. Само при буфетя един фенер на стълпа светеше. Ораторът говореше именно на тоя фенер, защото никаква публика нямаше. Само гъркът-буфетчик стоеше до вратата си и усмихнато-лукаво поглеждаше на оратора.

— Ей, побратиме, на добър час! Не ти ръкопляскат… — извика му Лепавчев.

Кардашев се сепна, погледна якобинците и пак се обърна към фенеря и продължи разпален речта си.

Гъркът, който разбираше от нея колкото стълпът, поглеждаше лукаво оратора и се усмихваше.

В същия миг двама якобинци дебнешком изнасяха от другата врачка на буфета стъкла с шампанско и бордо. Като съгледаха депутацията, те туриха пръст на устата си. Попът тури своите между дървените пречки на оградата и продума ниско: — Бре, дяволи нечестиви, па да оставите и за попа — да благослови съединението. — И отминаха нататък, като пееха нарочно приспособения от друга една песен куплет:

На входа на градския съвет караулът се отстрани почтително пред червените ризи. В балната зала, заляна със светлина, валсираха весело дами с кавалери. Гороломов фърли бърз поглед из вратата: той диреше княза.

— Здравствуй, Гороломов — извика му един бляскаво облечен офицерин, като го стисна дружески за ръката. — Кого дириш?

— Негово височество, депутация сме.

Офицеринът, очуден, съгледа неприличния вид на депутацията, която излазяше из една оргия. Червената риза, сѐ разгърдена на Гороломова, беше обляна с вино, което канеше и от брадата му. Високата му прашна гугла стоеше извита накриво, щото левът дохождаше над ухото му. Бялото перо стърчеше безочливо и зачубръсваше грамадната висяща ламба. Попът и Лепавчев не бяха по-благообразни. От депутацията се разпространи една люта винна атмосфера и задави тънките дамски миризми дори в самия бал.

Току-що офицеринът зина да направи бележка на депутацията, музиката засвири на кадрил и той се шопна в балната зала, за да се намери при дамата си… Гороломов с другарите си се запъти към буфетя, дето му казаха, че е княза. Той се втурна там с шапка на главата и с атмосферната си миризма.

Князът беше минал тука, за да се освежи с една-две чаши шампанско. Той беше твърде оживен и весел. Високата му фигура величаво стърчеше между лъскавите униформи там. Когато зърна Гороломова, той се намръщи с отвращение и бързо пошушна на адютанта си:

Qui me l’a fait entrer cette canaille là?

Но в него се възмути аристократът, а не господарят: той се пресили прочее, придоби любезен вид и се ръкува крепко с Гороломова.

Гороломов свали шапката и произнесе разпалена реч, която се зафана с думите, на мода тогава: „Анибал е пред портите“… (по подражание на Френската революция) и се завърши със следващото обръщение към княза, пародия от рефрена на Шуми Марица .

Княз Александър, който не беше глупав, се усмихна под мустак. Може би затова, че по фатална нужда, вместо да тикне българската граница до Цариград, щеше да приближи турската до Пловдив.

Нощта беше звездна и тиха. Улиците съвсем пусти. Тържествуващите пияни тълпи бяха се прибрали. Сегиз-тогиз изскачаха на талази весели отдалечени звукове от балната музика. Гороломов се изгуби из тъмните улици. Най-после почука на една вратня.

Това беше III полицейски участък, който пловдивчани никога няма да забравят.

— Пазите ли го? — попита той някаква тъмна фигура, която му отговори.

— В затвора е.

— А ония „предатели“?

— Докарахме ги.

То бяха някои членове от редакцията, която му бе отфърлила романа.

Гороломов влезе в единия затвор. Фенерчето осветли мъжделиво фигурата на един човек, вързан до стълпа. Той беше опълченецът Неделков.

Гороломов неволно потръпна, като че изгуби кураж пред лицето на своя страшен обвинител. Той действително се боеше от опълченеца. Откак бе дошъл в Пловдив, той постоянно излазяше придружен с няколко члена от „Марково коляно“ въоръжени. При всичкото му растящо значение и сила, Гороломову не даваше мир тоя отмъстителен образ и смущаваше тържеството му. Днес заповяда на полицията да арестува Неделков под какъвто ще предлог.