Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

— Ти, види се, да страдаш силно още… Ах, драги приятелю, аз бих се задоволил с половината от успехите си, за да бъдеш ти само здрав.

Спасовото лице се изчерви от негодувание, което Гороломов не разбра. Той си поизправи главата, за да поеме по-свободно, и каза нервно:

— Благодаря за такова великодушие, Гороломов.

— Да — продължи Гороломов, — а представи си какво разочарование! Примирие! Едвам се почна войната и ето, озовава се тоя мерзавец Кевенхюлер и князът като баба подписва примирие… Аз лично му изказах възмущението си, представи си, той призна… Това е позор! Ние трябваше да продиктуваме Милану мира в Белград… Нашият поход се свърши по крастав начин, нали? Но това не е главното. После, представи си, и аз останах насред пътя: ни риба, ни месо, както казват русите… Капитан, и баста. И има още хора, които ми завиждат. А аз едвам познах истинското си призвание, едвам напипах жилата на рудата си… Ей богу, мене ме преследва съдбата ми… Та и какво беше делото ми в Живановац?… Враговете бягат пред тебе като подплашено стадо; трима келяви сърби, които идат и ти казват: „Предамо се, брачо!“ Ха, ха, ха, още „брачо!“ Вотъ подлеци!… И няколко пушки с тесаци… То си не струваше трудът само… Герой, рекли всички, герой! Да, ще речеш, „на безрибие и рак риба“… Това е така. Но съгласи се какви велики военни дарования умряха в тоя глупав мир… Тщета, голяма тщета, батенка мой, Спасов.

Спасов нетърпеливо слушаше тая безсърдечна и безочлива фанфаронада. Той поглеждаше кога ще дойде фелдшерът да съкрати нравствените му мъчения. Гороломов се обърна пак:

— Спасов, ти не си видял образа ми в илюстрацията? Да ти го донеса.

— Не правете труд.

— И какви нахали, представи си, турили отдолу: „Гороломов — герой от сръбската война!“

— Радвам се за това, защото инък щях да мисля, че си само герой в пловдивските полицейски участъци — каза Спасов, като го устрели със запален от гняв поглед.

Гороломов го изгледа смаян.

— Не те разбирам, Спасов!

— А аз те разбрах добре!

— Тоест, накъде бият тия думи? — И Гороломов стана.

На Спасов притъмня пред очите, той не отговори. Яростта го задушаваше. По симпатия и раната му го заболя силно. Той замижа с болезнено набърчено лице, за да не види Гороломова.

Гороломов, вдървен, очакваше Спасова да отвори очи и да му отговори. Но той мязаше на един осъден пред това страдалческо легло. Той се отстрани, за да даде път на една сестра милосердна. Тя се спря при леглото и попита ласкаво:

— Спасов, спите ли?

При тоя приветлив глас Спасов откри очите си. Благодатно спокойствие се разля по лицето му. Гороломов с офицерска кокетливост се наведе да види сестрата право в лицето. И той потръпна: видя Марийка Неделкова.

Тя беше прилична, черноока, напета мома, с детски нежен, добър, но меланхолически поглед, който скриваха дълги клепачи. Червеният кръст на бяло, зашит на гърдите й, придаваше й вид на жрица. Присъствието на младата девойка в това място на въздишките осветляваше го с лъчите на упованието и надеждата. Тя чувствуваше на себе си погледите на толкова страдалци и лъчезарната усмивка се не губеше от печалното й лице. Тя разпита Спасова как се чувствува, приготви ловко потребните неща за превързване раната му, без да фърли поне един поглед на Гороломова. Спасов избягваше също погледа му. Той видя, че е съвсем излишен тука, и си отиде, пламнал до ушите, като изскърца със зъби.

Той се завърна у тях си разярен. Той се не побираше в кожата си и не можеше да си прости унижението, в което се постави пред тоя нищожен Спасов и пред тая загубена мома. Храчката на баща й не го възмути толкова — тя нямаше свидетели, — колкото гордото пренебрежение на тия две болнични същества… Но горчивите му мисли бидоха прекъснати от денщика, който му връчи приглашение за вечеря в двореца.

Мина се няколко време. Гороломов играеше видна роля вече в съветите, дето се решаваха съдбините на страната. Готвеха го за един висок държавен пост. Една заран, когато си бе облякъл вече блестящия мундир и възсукал черните мустаки с маджарска помада, денщикът му доложи, че някаква млада госпожа пита за него.

Лицето му светна победоносно.

— Мария е — каза си той, — вчерашното й разсърдване беше само женско кокетство, разбрах я… Пак ще ми дойде под ботуша.

— Помоли я да влезе — заповяда той на денщика и фърли бръз поглед на огледалото.

Влезе Зинаида Матвеевна!

Тя беше току-що пристигнала като сестра милосердна при амбуланцата на швейцарския Червен кръст.