Иван Вазов - Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))

Бирарията „Червен рак“ беше пълна с народ и тая вечер. Около всичките маси седяха гости, пиеха бира или коняк, гълчеха, смееха се сред една гъста атмосфера от цигарев дим. Малцина само четяха вестници на мътната светлина, която даваха ламбите от потона. На всяка минута шумът, възклицанията „гарсон“, „цал“, „плати“, удрянията с чаши по масите се увеличаваха, както и числото на гостите. Защото часът беше дошел вече, в който министерствата и всички присъствени места се затваряха и канцеларският народ като една недисциплинирана армия хукваше из улиците, разливаше се на четири страни и след малко изчезваше в кафенета, бирарии, гостилници, кръчми, кафе-шантани и прочие Данаеви делви в столицата, които гълтат една осма от българския държавен бюджет.

Шумът и навалицата растяха и за това още, че студът се усилваше навън; един остър вятър гонеше немилостиво всекиго и обезлюдяваше улицата.

Вратата, която постоянно се отваряше и затваряше, пропусна и един висок, прилично облечен господин с длъгнесто, гойно и червено лице, с твърде самодоволно изражение, с черна брада, модно подстригана. Той се спря настрана от вратата и оттам внимателно хвана да се вгледва в бирарията и да рови с поглед из публиката, която се теснеше около масите, като си вадеше полека черната ръкавица от дясната ръка. Вероятно той диреше или празно място някъде, или някого — при масите. И по нехайното му и непринудено държание, и по самоуверения му поглед познаваше се, че той е вещ в това място и стар гост на заведението, дето всяка вечер намираше същия дим и шум и същото общество, и нищо не може да го учуди или стесни.

След половина минута назъртане тоя господин остави своя наблюдателен пост и бързо се запъти през масите към противоположната страна, като раздаваше пътьом другарски климания и ръкостискания на приятелите. Той се спря при една маса в ъгъла, дето седяха двама души. Единият от тях, по-старият, беше човек мурголик, сухичък, с брада а la Batemberg и с поглед спокоен и полуиронически. Той беше облечен изящно и крепеше на коленете си един чер портфейл, каквито носят адвокатите. Другарят му, млад момък с живо лице, в сиви шаячеви дрехи, но със свенливо учуден и любопитен поглед, познаваше се, че не е тукашен, а е дошъл от провинцията.

— Здравствуй, Балтов! — извика той към мурголикия.

— О, Жоржо! — И Балтов постана и подаде ръка на новия гост, който закачаше палтото си на стената. — Какво искаш?

— Мерси, мерси… аз ще пия един коняк: вкочанясах — каза Жоржу и притегли един стол и седна тежко на него. После изгледа другаря на Балтова, който машинално бе взел да гледа в един немски вестник, вероятно да се избави от неловкото положение, защото Балтов забрави да ги запознае.

— Ах, да ви запозная: Аврамов, учител от Добрич.

— Аврамов? Брат на нашия архивар Аврамов? И той е от Добрич. Радвам се — извика Жоржу, като пресече Балтова и не го остави да произнесе и неговото фамилиарно име. — Аврамов, чуден човек, колеги сме… та ваша милост сте му брат!

— Не сме братя; има Аврамови други в Добрич — отговори стеснено провинциалният учител, като се изчерви.

— Все едно… Драго ми е. Вие отдавна ли сте тука?

— Завчера пристигна — отговори Балтов… — Гарсон!!… Още две бири и един коняк…

— Пръв път ли ваша милост дохаждате в столицата?

— Пръв път.

— И то сред зима?

— Тъй ми се случи.

— Е, какво впечатление ви прави София? — попита равнодушно, почти машинално Жоржу, като разглеждаше някакви фигури в обявленията на немския вестник.

— Много добро впечатление — отговори Аврамов със сърце.

— Тоест как добро впечатление? За какво? — попита малко сопнато и наставнически Жоржу, като сложи вестника на стола.

Аврамов се посмути малко, па отговори:

— Как? Напредък, улици, здания хубави, богати магазини… Прилича вече на столица…

— И цивилизация, нали? — изсмя се Жоржу.

Аврамов го погледна позачудено.

— Защо? И цивилизация! — отзова се Балтов, за да помогне на провинциала. — Де ще бъде цивилизацията, ако не в столицата — в Бейлерчифлик ли?

Жоржу гаврътна буйно коняка си, устрели с решителен и войнствен поглед Балтова и каза ниско:

— Цивилизация? Кажи еврейщина, немщина, глупави моди и съсипия, а никак не цивилизация! Ни сянка от нея няма… Трябва човек да е сляп, за да не разбере истинския характер на нашата цивилизация… Разбирам, господството му иде от провинцията и всичко го омайва и той е във възхшцение… Но който вникне в основата и на какво се гради всичката тая столична декорация, ще види, че всичко е фалш, калайма и опропастяване… Господин… извинете, забравих ви името.