Иван Вазов: Ековете

Скиталец беден по светът,
аз не намерих никой път
душа — душа си да излея,
да кажа за какво копнея
без колебанье и без страх:
тук укор вдигнах, тамо смях.
И злобна ярост ме връхлете,
и викнах: „Вий, кои без жал
убихте моя идеал
и моя бог, да сте проклети!“

Но чух там отзив: „Клетий! Клетий!“

Отидох в тъмните гори:
„На вас, извиках, поне мога
да изповядам, кат на бога,
пожара, дето в мен гори.
В мен има демон, демон страшни:
аз искам щастие, но то
не е ни в корист, ни в злато,
ни в мир, ни в радости домашни…
Аз друго търся, като луд,
но страх ме е да бъда чут:
Аз искам: слава, слава, слава!“

И екът рече: „Лава… лава!“

Бегах в задрямалия дор
и рекох: „Слушай мойта бол!
Аз мрачен сьм, но ощ съм млад,
в мен злото всичко не погуби,
аз търся в тоя красен свят
душа да любя — да ме люби,
душа, но чиста от разврат,
душа без маска, без преструвка,
що дава нектара без яд
и на гореща си целувка
не туря никаква цена…
За таз душа, душа една,
бленувам, мисля и лудея.“

Но екът рече: „Де я?… Де я?…“

В усои страшни се найдох,
де вятър даже не дохажда:
„Усои диви, аз дойдох
със мойта мъка, с мойта жажда.
Вий нямате ли у нас кът
затулен, таен от светът,
къде поетът да отдъхне,
да найде тишина и мир,
къде сърце му да заглъхне —
да няма струни, ни кумир, —
където бремето да снема?“

И аз чух отзив: „Нема!… Нема!…“

Дойдох в пространното море,
де нищо не цъфти, не мре.
„Море! Вълни! Стихия, вечност!
Дълбоки бездни, безконечност!
Кажете ми: Що е живот?
Що е човек? И кой го праща
в света за мъки, скръб и пот?
Защо той мре, защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел?
Или в борбите на живота?
Или на страстите в хомота?
Защо е той — безсилн роб —
от люлката до самий: гроб
проклет за битка непрестайна?“

Морето рече: „Тайна!… Тайна!…“