Иван Вазов - Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))

— Не, той ми не е брат.

— Да, пардон, сетих се… едноименник. Все едно, прекрасен чиновник, а ще си умре на тоя скромен пост — архивар… Да? Майка му не се е потрудила, когато го е родила, да му претроши гръбнака, за да може да се кланя — ето неговия важен недостатък, разбираш? Просто ужас…

Жоржу заръча още две чаши. Той се разпаляше от собствените си думи: осъждането на обществените пороци усилваше възбуждението му заедно със словоизвергателството му — защото критиката е най-благодарната почва за красноречието: тя го питае и дразни. Еднаж минал на тая трепещуща тема, Жоржу не искаше да я остави. Внимателното слушане пък на Аврамова го насърчаваше. Той пое пак:

— Да, такова е обществото ни, любезни Аврамов, нашата столична, чиновническа интелигенция — мъжката… А женската — съвсем зарежи я! Тоест как? Кукли… Само за моди мислят… На всеки час модните магазини са натъпкани с госпожи нашенски… Една рокля не знаят да ушият, а вече знаят названието и качествата на всичките скъпи щофове и дрехи: и плюш, и брокар, и сатен де лион, и сорти де бал, и резен-мантел, и сатен-мервельо, и всякаква парижка попара… Писарските жени ламтят да бъдат облечени като началническите, началническите — като министерските, министерските — като майорските, а майорските си докарват рокли от Берлин, също, каквито носи германската императрица… Скандал цял! Възмущаваш се… Особено баловете, там вече, въображаваш си, жените в елемента си… Там можеш най-нагледно да се увериш колко е смешно това женско същество, което може да диша само под товара на разни фльонги, флинтифлюшки, турнюрчета, шарени дрипелчета, дантелки и корделки, и джунджурии, и безименни глупости. Най-ограничената, най-празната женска главичка у нас може да не знае хиляди работи, които трябва да знае всяка една жена, но знае всичките танцове, що са играли при дворовете на Лудвика XIV, XV и XVI: и полките, и кадрил-монстр, и лансието със смешното му кълчене, което наричат „реверанс“, и това всичкото господин Балтов също ще нарече напредък и цивилизация?… Обяснявам си обаче пустотата на жените: жената е една смес от суетност, капризи и глупост… Тя не е съвършен човек, както е казал един учен. Но мъжете, мъжете със своите фракове и клакове, с които се маскират на баловете… бедни кавалери, просто срам! И всичко това е напредъкът, цивилизацията, българската столица!

И Жоржу яростно тупна с ръка по масата и отхлупи съвсем шапката си назад.

— Какво имаш да кажеш ти! — попита той внезапно Аврамова със сърдито устремен поглед на него.

Аврамов се поизчерви, изненадан от това питане, па зина да каже нещо, нещо напосока, защото той никак не мислеше да говори, а, напротив, беше решен да слуша още. Жоржу обаче го избави от мъчното положение, защото тутакси нов поток от мисли нахлу във възбудения му мозък и той пак почна: той пренесе атаките си в други сфери на българския живот; но фразата му ставаше вече уморена, мислите му излизаха на парцали, без яка свръзка, а ненавистта, която гореше в гърдите му, против всичко лошо и пошло се изказваше без въодушевление… Разговорът, или по-право, монологът на Жоржа губеше бързо живостта си, завяхваше… И най-после с една голяма прозявка той тури край на красноречието си и стана да се разплаща. Това действие предизвика пак препирня, сега с Аврамова, но Жоржу и тоя път остана победител.

Когато двамата другари излязоха из „Червен рак“, на улицата беше съвършено тъмно. Студено беше, но вятърът бе престанал и мек снежец сипеше. Няколко минути те вървяха мълчешката, всеки под впечатлението на чувствата и мислите, които разговорът у бирарията беше събудил в душата му. Аврамов беше още цял развълнуван; пред взора му се откриваше един нов кръгозор; той гледаше сега с други очи на онова, което днес още го възхищаваше. Ето какво значи да оставиш провинциалното си задушено гнездце и да се прахосаш по столицата… Ето, човек се среща тука с хора като Жоржа, хора просветени, които умеят да съдят и критически да се отнасят към всичко, което лъщи отвън. Тоя Жоржу каза златни думи. Той още повече се издигаше пред очите му. Скоро и двамата се изгубиха в мрака на Александровската площад, пред двореца.

Сутринта, точно в девет часа, Жоржу се намираше в канцеларията при писмения стол. Който видеше Жоржа в „Червен рак“ или на улицата, не би повярвал очите си, че е същият, когато го видеше на работа при ореховата маса със зелено сукно. Лицето му беше пак така пълно, румено, доволно, но как беше сега съсредоточено и осериозничало над купа канцеларски книжа! Една маска от студена замисленост бе метната въз него; очите му имаха строг и безстрастен поглед с отпечатъка на съзнанието на дълга, погледа на един човек, комуто службата е едно свещенодействие. Би казал човек, че тоя поглед никога не е знаял що е веселост и усмивка, а човекът, на когото принадлежеше — че си е израсъл на тоя писмен стол и че си е слял съществуванието с книжата на него.