Иван Вазов: Искров и Райна

— Не сме ли веке при Игнатови върби? Аз ми се чини, че бяха наблизко… — подфана Райна.

— Трябва скоро да ги стигнем — отговори Дончо по-вече по предположение, защото той досега не беше мислил за пътя, из който отиваха. Той не можеше да разпознае де се намират.

Разговорът се пак прекрати. И двамата бяха обзети от чувства, които езикът не пущаше, мълчането предаваше добре.

Минаха още няколко крачки, като си не пущаха ръцете.

— Бай Дончо, как се улучихте одеве при вадата, та ми дойдохте на помощ?… Аз бях изгубила надежда… — каза Райна, за да поднови разговора.

— Случайно седях на камъка, та рисувах.

— Какво рисувахте?

— Крепостта. Как беше ефектна на златния фон на небето с двете си черни кули! Тя приличаше на средновековен замък… Наумява ми Алтдорфския замък. Ще дойда друга една вечер да я доснема.

— И аз, пуста, бях причина да не довършите, с моята глупост на дъската…

— Напротив, аз спечелих: аз видях друга, по-чудна картина.

Дончо сети, че направи още един пряк и деликатен комплимент на момата, без да знае как. Той се очуди на ловкостта си, но беше благодарен, че мрачина скри вълненията по лицето му.

— Господин Искров!

— Що, госпожице?

Тая дума „госпожице“ звучеше вече някак студено и неуместно: някоя по-нежна би я превъзходно заместила.

— Още одеве исках да ви питам за нещо си, но пак се свенявах, за да ми се не смеете.

— Не се безпокойте.

— Истина ли сте ме изписали?

Дончо се изсмя силно.

— Кой ви каза?

— Извинете ме, че съм глупава, та питам за това нещо — избъбра Райна.

— Ах, тоя дядо поп Станчо! — извика Дончо, като продължаваше смеха си. — Той е раздрънкал навсякъде, както се види…

— Да, поп Станчо се божил, че ме видял в портофейля ви… и още как! Покажете ми да видя, аз… Вие видите, че съм глупава…

И гласът на Райна отслабваше.

— Дядо поп видя просто копие от бюста на „Диана при езерото“, прекрасната картина на Пусена. Аз го снех още във Франция.

— Вие не обяснихте ли му, та да ми не отдава такава чест…

— Богинска?… Как, разправях му колко не, но той остана на своето убеждение… Какво да му правя? Сега плещи… Вие извинете ме, госпожице Райно…

— Не, аз не се сърдя.

— Но, право да си кажем, приликата е поразителна.

— И вие ли ме земате на подбий-шега?

— Не, вярвайте.

— Ах, искам да я видя и аз да се почудя на таланта ви…

— Боже мой, какъв талант? Просто играчки… пейсажи… Утре, ако обичате, мога да ви донеса рисунките…

— Не, сега, сега!

И тя с детинска галеност му дръпна ръката.

Дончо се спря.

— Мигар да запаля кибрит?

— Да, запалете!

Дончо драсна клечката, ярко пламъче светна в мрака и огря зарумененото лице на девойката, която надничаше над портофейла. Но кибритът изгасна тозчас.

— Утре, утре ще ви донеса рисунките.

— Добре, но и Диана…

— Харно, но няма ли да се сърдите, ако прилича на вас?

— Защо?

— Тогава, госпожице, желаете ли утре да донеса и вашия портрет според одевешния образец?

— Как, вие от ум ли ще ме изпишете? — попита очудено Райна, като се спря.

— Просто ще направя второ копие от Пусеновата Диана, като туря малко изменение в тоалета й… Вместо на корона, ще отпусна разкошната й коса на плетеница през рамото й с едно възелче от корделка; няколко луди кичури косми да падат на челото й; вместо античната хламида, ще завия богинския й стан с черна, напета рокля; на нейния бял лебеден врат ще прикача пък черна корделка със златното кръстче, та ще я похристияня и направя още по-очарователна и по-достойна за обоготворение…

— Мълчи, мълчи, ужасни ласкателю! — извика Райна и в едно безумно движение сложи ръката си на рамото му, а с другата затули устата му, като се смееше с глас в тъмнината.

Прехласнатият момък почувствува до сърцето си топлите гърди на девойката. Това сладко прикосновение превърна всичката му кръв в жилите на пламък. Той обфана с двете ръце Райнината снага и посипа с огнени цалувки косата, тила, темето, челото на тая прелестна глава, която стоеше неподвижно прилепена на рамото му.

— Обичам те, ангеле мой! — шепнеше й Дончо с примрял глас и страстно я притискаше до сърцето си.

Звездите трептяха мълчаливо на небето. Тържествена тишина царуваше. Сребърният сръп на месеца гледаше спокойно на младата двойка, сляна в упоителното блаженство на любовта.

— Обичам те, Райно, моя си навек… — повтаряше Дончо и душата му се топеше от огненото Райнино дихане, което жежеше гърдите му.