Иван Вазов - Искров и Райна

Слънцето трептеше вече над зелените бърда на запад, когато Дончо се завърна. Кога минуваше пак край брястовете пред гостилницата, един от прозорците й се отвори и някой го извика по име. Дончо стреснато погледна. Прозорецът бе същият, който и таз сутрин се бе отворил… Но вместо главичката на хубавата пловдивчанка, която тъй странно приличаше на Райна, той видя там един червендалест, дебел, тлъст образ с късо стригани мустаци и две големи ръце, които му махаха.

Дончо позна г. Рача Капинов, кършиакалият от Пловдив.

Г. Капинов беше влиятелна личност и разпален привърженик на партията, на която принадлежеше и Дончо. Затова той не можа да откаже и влезе при него.

При това тикна го и скритата мисъл да види младата дама, която възкреси тъй сладко в душата му образа на Райна и цял свят от чувства нови и необясними.

Както знаем вече и по писмото на жена му до Райна, г. Рачо Капинов телесно не беше твърде тънък и деликатен човек. Той силно наумяваше двете лебеници и вулкана, които представляваше един герой на Любена. Трябва да кажем, че г-жа Капинова беше доволно честита сега, защото съпругът й по едно чудо беше се запалил от политически бяс и затова беше значително поспаднал. Прочее вчерашният избор с нещастните си за Искрова и партията последствия беше внесъл бурни и съкрушителни тревоги в душата на почтения г. Капинова.

— Ела, ела, господин Искров, цял ден чакам да те видя, че ще се пукна… С един глас! Тюх бре! Тоя калпазанин, Бажаклиев, работил с лъжливи писма! Виж, брате мой, как се подиграват с простия народ, с бедното просто население, което с кървав пот работи и плаща данъци на това калпаво правителство и на пашата… Долу Румелия! Е, какво мислиш да правиш сега? Тоя избор е калпав, касирай го, чуваш ли? Умирам, ако не сториш това. Бре, проклети син, с лъжливи писма!… Касирай, касирай, омий честта на нашата партия… прослави я!… Плюй в лицето и на Берлинския конгрес, и на Бисмарка, и на Бажаклиева! Долу Румелия! Долу! Долу!…

И г. Капинов се повече и повече се разпаляше и изригваше един ураган от мълнии против неприятеля на партията, Бисмарка и Бажаклиева… Диханието му ставаше по-силно и по-вулканично и пот заливаше лицето му. Даже и появяването на госпожа Капинова не уталожи доблестното негодувание на мъжа й. Госпожа Капинова, жена на трийсетгодишна възраст, с въздълго, тъмномургаво и приятно лице, с весел поглед, с добродушна ирония на устните, се здрависа приветливо с госта.

— За избора ли приказвахте?… Ех, здраве да е, бял кахър — каза тя насмихната.

— Какво здраве, какъв бял кахър! Тук живот има, тука е честта и славата на нашата партия в игра… Да касира, да касира, оня бербантин да го смаже… Да им кажа аз тям една автономия!… — викаше пак Рачо, пламнал изново от патриотически жар.

— И аз съм с намерение да подам касационна жалба — каза Искров.

— Кога?

— Щом ида в Пловдив.

— Кога ще тръгнеш за Пловдив?

— Тая вечер още.

— Тръгвай по-скоро, касирай, касирай, касирай!

— Вижте го, вижте го, господин Искров, наш Рача, какъв е станал разпален политикаш, да му не са уроки, това му помага… — изсмя се госпожа Капинова; — и кога спи, и кога яде, се за партията… Днес се е препирал два часа с Райна да му каже „бяла“ ли е или „червена“… Досрамя ме от гостенката.

— Отрязвам си главата, че тя е „бяла“… — извика г. Капинов.

При името на Райна Искров се потресе. Нима наистина Райна е видял днес?

— Коя Райна? — попита той развълнуван.

Неда Капинова отговори, като впиваше очи в Искровите:

— Г-жа Бочева, вехти приятелки сме, приканили сме я на гости.

Нямаше вече съмнение, Райна е тука сама!

— Излезе одеве с Петричка и Танка, моите щерки, да се разхождат… Къде бързате?

И тя скокна, като да задържи Искрова, който стана, цял почервенял.

Отвън се чуха ясни гласове.

— Ах, ето я, ела сега тука, госпожо, да се признаеш и пред г. Искрова, че си от нашите, не ме сърди вече… — извика весело г. Капинов към една дама, която влезе с две гиздави момиченца.

Искров остана като прикован.

Райна беше очарователна. Пак тая златиста разкошна коса, сега навита на корона на главата; пак това антично изящество в чертите и профила на миловидното й лице; пак тоя страстен, дълбок поглед, станал пленително-меланхоличен. Черното облекло, което и сега носеше, открояваше още по-художествено бялата й шия с попълнените и доразвити форми на стройната й снага. Пак тая хубост, но в разцвета си…

Райна застана смаяна, цяла пламнала. Нещо безконечно скръбно и сладостно светна в погледа й… Те си подадоха ръка едновременно, но на Искрова гласът се сфана и той глухо избъбра нещо неразбрано… Райна показа малко повече самообладание. Тя проговори няколко думи с високо-вълнуващи се гърди; но и тя млъкна и само блясъкът на овлажнелите й очи продължаваше да говори.