Иван Вазов - Вълко на война

Това беше една погрешка на сърбите: те разсърдиха страшно Вълка. За да ги накаже, той замаха ръце нагоре и завика, колкото му глас държеше: „Урра! урра! урра!“ Стотини куршуми изпищяха около този хубав нишан. Но Вълко не мърда. Незлобивото ангел го пази, казва една пословица. Момчетата помислиха, че Вълко полудя, но не се одържаха и лежешком завикаха „ура“ по командата на Вълковата „ура“. Ротният командир прехласнато гледаше тази безстрашливост Вълкова, но на всеки миг комедията можеше да се обърне на трагедия, а Вълко беше отбор войник.

— Вълко, долу! — командува офицеринът. Но Вълко, като оглушал, следваше да маха с ръце на сърбите и да вика: „Ура, ура! ура!“

А момчетата от земята подземат и те: „Ура, ура, ура!“

Чудно нещо! Полудата на храбростта е прилепчива и Вълковият вик запали всичките сърца; няколко момчета вече станаха до половина, за да последват Вълка; сега той сгана истински командант.

Ротният командир се начумери и извика повелително:

— Папурчиков, заповядвам ти: долу! Всички на земята, безполезни жертви не ща.

Вълко се извърна запъхтян и само махаше с ръце на началника си, без да каже гък.

— Що има? — пита ротният зачуден. — Ранен ли си?

— Ваше благородие — издума Вълко, — бягат! „Ура!“

— Как бягат? Кой бяга?

И ротният се изправи и насочи бинокъла към сръбските позиции.

И наистина сърбите бягаха нататък, като заключаваха по „урата“, че българите ги атакуват.

След двайсет минути българската войска завземаше високите сръбски позиции, без да пукне пушка.

Вълко пролежа в болницата три месеца поради получената при Цариброд рана на лявата ръка, която завинаги остана негодна за работа. Той продължаваше да работи нивята и да бъде все Вълко Папурчикът. Другарите му продължаваха да го наричат на присмех „подпоручик“, макар и да не можаха да забравят, че превзе едно укрепление на Сливница. Не забравяше и той това и разказваше своите военни възпоминания при всеки случай. Походът беше поизострил ума му и разширил областта на неговите понятия. Ако казармата е училище за войника, походът е академия. Да, Вълко знаеше и разбираше вече много работи.

Пловдив, 1886 г.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5000]

Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00