Иван Вазов - Златната планина

— Благодаря, благодаря, братя, за тая чест ненадейна. Тя ме трогва дълбоко… Моите досегашни заслуги не заслужават лаврите ви. Зная добре, че вие в моето скромно лице възвеличавате великата наука. Но тя скоро ще ви докаже колко е всемогъща… Не се фаля, господа, но доктор Карло никога няма да го забравите, както и той вас — за благородните ви чувства и примерен патриотизъм! Да живеят ученолюбивите граждани на Дремиград.

— Ура! Ура! На ръце!

И в един миг трепетното тяло на професора се издигна и люшкаше като едно знаме над главите. Той махаше с двете си ръце, за да се удържи в равновесие. В отговор на тия знакове на възторг замахаха шапките. Когато докторът беше сложен долу, той се ръкува с всичките, пиян от щастие и със сълзи на очите.

Файтонът потегли пак между два реда посрещачи. Бай Иван седна при возача, а при доктора влязоха трима по-предни членове от депутацията. Той не разбираше какво го запитват, нито сещаше какво отговаря: цялото му същество се топеше от блажено ощущение. При входа на града — друга депутация. Пак поздравления, възклицания!

Това беше едно триумфално шествие!

В няколко минути Карло падаше от един полюс на друг.

И имаше защо: почетните граждане дремиградски посрещаха скороизбрания си депутат, за когото имаха известие, че пристига тая вечер. Вместо на представителя депутациите налетяха на доктор Карла, когото не знаяха лично, както и първия. Приликата на имената и тя спомогна за заблуждението.

Спряха се пред къщата на кмета.

Разговорите имаха повече церемониален и общ характер, както въобще между люде, които пръв път се запознават. Повече ставаше дума за днешната буря, която свари професора на полето. Той дойде съвършено на себе си и езикът му се развърза; доктор Карло беше словоохотлив. Той разправяше с въодушевление за своето пътуване и за учената си разходка до Балкана, като замълча за златната руда.

Между това и той, и те дохождаха сегиз-тогиз в недоумение, което при много добра воля, тозчас си обясняваха в ума. Той се малко зачудваше, че го наричат Калев. Но отдаде това на твърде простителна слабост у младите народи — петимни за велики имена — да осиновяват чужди знаменитости. Тук му дойде на ума за поета Петрович, славянин, когото маджарите прекръстиха Петефи. От Карло до Калев по-малка е разликата. Колкото за триумфалното посрещане, което ни насъне не бе мислил да найде в тоя затънтен градец, той си го обясни, както видяхме, още извън него. Гражданите пък посмущаваше неговият небългарски говор и чуждо произношение. Но си обясниха това от дългото му живеене извън България; също ги зачуди разказът му за геологическата му разходка до бърдото, но приеха това за почтено желание на депутата да упознае по-добре колегията си. Повече ги докара в недоумение отказването му да е депеширал кмету из Ямбол за идването си. На това особено настояваше професорът, защото скромността му никога не би му допуснала да си заръча, по един вид, посрещането. Дойдоха прочее до заключение всичките, че някой друг от излишно усърдие и по свой почин е ударил депешата и за по-добре подписал името на депутата. Кметът също с неудоволствие забележи, че досега депутатът приказва доста за успехите на геологията в Румелия, но не зина ни един път да поблагодари за избирането му. Но и кметът се задоволи с някакво обяснение, много или малко правдоподобно. Като махнем тия мънички запъвания в разговорите ученият професор и ученолюбивите граждани си произведоха взаимно най-прекрасно впечатление.

— Както е така, аз да ви помоля за наш Петърча — каза един от гостите, — знайте, искат да го земат във войската… Но той, господин наш депутате, не е за войска и за солдатин, защото е възпитан… та ако видите там майора Менгелсона, кажете му две думици за наш Петърча… Знайте, от вас всичко зависи.

Кметът мушна с лакътя си госта да прекъсне и за да не даде възможност и на останалите да заявяват частни просби, което беше неприлично, за пръв път обърна разговора за политиката.

— Какво стана с родопските села, предадоха ли се? — попита той.

— Реши се въпросът — отговори Карло напосока.

— Как, предадоха ли се вече?

— Сложиха оръжията…

— Чудно, в последната „Марица“ друго се казваше — забележи един.

— „Марица“ е от завчера, а господин Калев вчера е оставил Пловдив… Какво не става в един ден — поясни друг.

— Да, да, да! — потвърди Карло.

— А за преврата в княжеството кои са последните известия?… Свищовското народно събрание се е произнесло за или против Батемберга?… Нам само веднъж иде вестник в неделята.