Иван Вазов - Златната планина

Докторът се разпаляше от собствените си думи. Макар общи и пълни с риторическа мъгливост, нему му поолекна. Те бяха излишък от душевния му прилив. Момъкът го гледаше зачудено и отдаваше тия прекалени фалби на България повече на възторжения ум на един учен, залибен в предмета си, а донейде си и на подобострастния характер на някои чужденци.

— Направихте ли някое по-важно откритие?

— Невъобразимо важно! Невероятно!

— Какво именно?

— Това не мога ви каза, господине мой — отговори професорът с тайнствен вид и погледна бай Ивана.

Любопитството на момъка порасте.

— Вероятно някакви драгоценни метали?

Докторът клюмна утвърдително.

— Не ми иде за вярване. Доказано е, че Балканският полуостров няма ни злато, ни сребро…

— Напротив, и той има една Калифорния!

— Ах! Къде!

— То е мой секрет, господине мой.

Но след тия думи той видя, че се увлече, скокна веднага и поведе бай Ивана към файтона.

Продължиха пак пътя си.

Небето се замрачи. Гъсти черни облаци се напластиха над широкото поле, което потъмня; една светкавица змиевидно избразди хоризонта, последвана от глух тътен на гръмотевицата. Завчас бурята настана. Плисна силен дъжд под ужасни трескавици… Тук пак хрумна професору страшната мисъл какво нещастие ще бъде, ако мълния падне на файтона им. А той, сред това съвсем голо поле, беше привлекателна точка за електрическия ток. Но и тоя път всичко мина благополучно. Стихията се утиши, небето се разведри пак и на запад блеснаха последните златни лучи на слънцето, което потъваше в кръгозора. Смръкна се. Двата файтона вървяха тежко по размекналия път. Скоро файтонът с момъка превари и изчезна в мрачината заедно с другите предмети. Дремиград остаяше зад една гънка на равнината, но нищо не наумяваше за близостта му. Професорът съчиняваше в ума си важните депеши, които отиваше да удари: една до главния управител, друга до един приятел в Европа, член на ученото дружество, на което докторът ламтеше да стане тоже такъв. Утре печатът във всичките провинции на страната щеше да направи да прогърми името му. Fama volat 3 3 Славата фърчи. … Облак сърадвателни депеши щяха да разтупат хиляди сърца. Какво сладко нещо е славата! От утре доктор Карло се събуждаше велик човек… Името му затъмняваше всички други имена, на които ориентът беше дал блясъка си. И сърцето му бъхтеше като лудо в гърдите.

Едни мъгляви и скудни блещукания в мрака показваха, че градът е недалеко. Но той забележи отсам него уединено други по-ясни и подвижни светлини като от фенери, между които се мяркаха сенки. Вероятно там имаше един куп хора. Той хубаво забележи, че тия светлини и тия хора стояха на къра и очевидно на самото шосе. Какво диреха по това време извън града? Неволно безпокойство обзе професора. Другарят му спеше, файтонът отиваше напред, към фенерите, които чакаха на пътя му. Зеха да се чуват гласове. Червената светлина огряваше по-видно формите на човешки фигури, които безпокойно се движеха и кръстосваха. Той чу даже дрънченето на оръжия! Смутни страхове свиха сърцето му. Той неволно смушка заспалия бай Ивана. Той никога не бе изпитвал подобни вълнения. Хрумна му, че това е засада от разбойници или нещо още по-страшно. Голямото откритие, което направи, не ще да бъде чуждо на това нощно нападение… Тоя непознат пътник, комуто така глупешки издаде тайната си, не напразно отмина напред!… Кой знай, користолюбието, а още повече славолюбието са способни да вдъхнат най-страшни престъпления!… Малко ли примери има? Златото е такъв съблазнителен демон…

В това време тълпата пресрещна файтона мълчешком и го спря. Мнозина се навалиха с фенери да видят кой е вътре. Професорът стоеше ни жив, ни умрял.

— Кой е тука, господине? — попита един запъхтян глас.

Докторът не отговори.

— Доктор Карлев — каза бай Иван, който се разбуди.

— Той е! Той е! — извикаха няколко гласа.

— Ура!

— Добре дошле, добре дошле!… Народът ви посреща… Закъсняхте много! — каза му един облечен в бели шаячеви френски дрехи человек и се ръкува с него.

— Ура! Да живей! — повтаряха се възклицания от тълпата, която тясно заобиколи колата.

— Отдават ти чест — прошепна досетливият селянин, — отговори им нещо.

Тия думи свестиха доктора. Той изведнъж се догади, че тоя затънтен градец иска да му изрази благодарност за научните му заслуги и му устройва тая овация. Трогателен пример, който трябва да потопи в срам другите български градове. Тая мисъл покърти дълбоко душата му. Той слезе от файтона, до крайност развълнуван. Възцари се мълчание.