Иван Вазов: Хаджи Ахил (Портрет)

Когато снежното кълбо усети присъствието на хаджи Ахила, той направи отчаяно усилие и измърмора с полузадавен глух глас:

— Хаджи, хаджи, скоро!

А хаджията дрънкаше и пееше:

— Хаджи! Хаджи! — викаше отчаяно сапунясаната глава. — Полей ме!…

Хаджи Ахил спря свирнята.

— Почакай да свърша песнята, не е дълга.

— Поливай! Поливай! Умирам!

— Колко пари?

— Колкото щеш! Грош и пет, петдесет, вземи шейсет! Скоро!

Това беше същият quart d’heure на Рабеле.

Хаджи Ахил стана и преспокойно възпретна се пак и освободи главата и ръцете на многострадалеца, който има нужда от пет минути, за да си издиха и почива, като че беше се изкачил навръх Стара планина със сто оки камък на гърба.

При всичко това тези проказничества на стария герой не сърдеха ония, които ставаха жертва на тях, а, напротив, приятелството се затвърдяваше.

Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се удържи, за да им не засвидетелствува силното предубеждение, което имаше против тях.

Дохождаше някой карловец да се обръсне и умие главата си.

— Дядо хаджи, да ме обръснеш и умиеш — колко пари?

Хаджи Ахил поглеждаше го внимателно в главата, замисляше се като пред една математическа задавка и отговаряше след едно значително покашлюване:

— Не мога ти каза колко пари струва твоята глава…

— Как не можеш?

— Вярвай бога, не мога сега…

— А защо? Колкото взимаш и на другите.

— Не е все то… Ти не си ли от Карлово?

— Как? Не знаеш ли ме? Тинко Куртето.

— Мъчна работа, мъчна работа — отговаряше замислено хаджи Ахил.

— Не се вшутявай… Обръсни ме и вземи си парите, че бързам… Колко пари?

— Чакай, сега ей ще ти кажа — извикваше хаджи Ахил, като осветен от някое внезапно вдъхновенне, и се затичаше към одърчето и бъркаше под възглавницата.

Карловецът гледаше с удивление.

Скоро хаджи Ахил се завръщаше с едно кълбо на метро в ръката и приближаваше към смаяния посетител.

— По-напред да ти премеря главата…

И сваляше шапката му, развиваше около един лакът от метрото и увиваше набраздената ивица около главата му като екватора на земното кълбо.

— Трийсет пари! — викаше високо хаджи Ахил.

Карловецът го гледаше опулен.

— Да беше сопотненец или калоферец, щях да му взема гроша. Твоята глава едва има 48 сантиметра широчина, по-малка е и трудът е по-малък, не искам никого да горя — обясняваше хаджи Ахил на недосетливия си посетител, като се удряше по върха на носа.

Същите шеги обичаше да прави и с ония, които идеха да си вадят зъбите.

Защото хаджи Ахил беше прочут зъбоизваждач. Това деликатно изкуство беше наследил от праотците си заедно с цял арсенал клещи и инструменти, изработени в средата на XIII век от първия железар, който хванал да удря въз наковалнята в Сопот. Оттогава до днес тия първобитни клещи са се увирали в хиляди уста, вадели са хиляди зъбове: предни, кътници и кучешки… Новите усъвършенствувания, станали до тая част, никак не са дохождали до знанието на хаджи Ахила, което впрочем никак не му бърка и днес да минува за най-изкусен лечител на зъбите.

Явяваше се при него един селянин с отекла буза.

— Дядо хаджи, дойдох да ми извадиш кътника… Три нощи не съм спал.

— Добре, дай един бешлик да ти го извадя — продумваше хаджи Ахил, като смучеше чибука си тържествено.

— Един бешлик? Много искаш!

— Е добре, дай един грош — да ти ги извадя всичките — допълняше той и гледаше селянина право в двете очи.

Разказваха една друга странност на тоя неизчерпаем шутник.

От Одрин дошла един път една була из харема на някой си паша, за да си извади зъба при хаджи Ахила, на когото растящата слава достигнала дори дотам. Тя изтеглила страшни болести от зъба си и никому не се решавала да се повери да й го извади. Сега тя дошла нарочно в Сопот при прочутия зъбоизваждач.

Хаджи Ахил я разпитал подробно за болния й зъб, пипал й бузата, кой знае защо, без да гледа на присъствието на ревнивата баба Ева, и най-после й казва, че ще й извади болния зъб без никаква болежка. И после извадил изпод одърчето една копаня, пълна със стотина вадени зъби — еднокорнести, двоекорнести, тришипясти, някои цели, някои строшени, други с късове почерняло и изсъхнало месо, други скачени с кокалчета от челюсти; и всичко това сложил пред очите на слисаната була; после изважда и слага пред нея друга копаня, пълна с разновидни клещи, едни малки като онези, с които шивачите превиват копчета, други големи с тумчасти глави и със зъби, както онез, с които изтръгват дълги цигански гвоздеи; щипци, прилични на ония, с които ковачите държат нажеженото желязо върху наковалнята под ударите на чука; куки, шишове, стискала с витла, даже ножчета!… Цяла една колекция от инструменти за дърпане и мъчене, които само инквизицията смяла би да употреби на человеческото тяло! Това страшно зрелище привело в ужас нещастната пациентка.