Иван Вазов: Хаджи Ахил (Портрет)

И действително това беше една любопитна и удивителна сбирка от разновидни, странни, невъображаеми рисувания и картини, които само оригиналният артистически вкус на хаджи Ахила е умял да изнамери, сгрупира, разположи и хармонизира. Тук нямаше никакви категории, никакъв условен ред, никакъв рутинен план. Всичко беше налепено с едно философическо небрежение. Високото с ниското, изящното с де-белашкото, благочестивото с нечестивото, благородното с комическото; всичките противоположности и контрасти стояха тука едни до други, без претенции, без предразсъдки, равни… До историята седеше ботаниката, до богословието се смееше карикатурата; всичко се досягаше тука: до кадрото на Максимилиана, когото застрелят, стоеше фигурата на явския тигър; до главата на Александра Македонски, покрита с фригийска каска, добросъвестно висеше портрета на хаджи Ахила със заветния му султанмахмудов фес и с божигробския му чибук в ръката; до малката карта на двете полукълба, откъсната от някой Данов атлас, бе залепена коричка от цигареви книжки с името УОВ; в непосредствено съседство с щамбата на свети Панталеймона, изобазен как изменява закона на природата и залепя на магарето конска глава, беше залепена фигурата, одрана от някой илюстрован вестник, на някоя актриса, играюща канкан; до образа на Франца Йосифа и на царствената муу съпруга стоеше ръкописният образ на Крали Марка, като се биеше на боздуган с Муса Кеседжия; или пък до щамбата на новия свети Георги с моралийския фес и с арнаутска ризница виждаше се бомбардирането на Севастопол. Разнообразието на изкуството се надпреваряше с контрастите на съдържанието на това безкрайно разстилане от всякакви чертежи и от всякакви краски!

Но дотука не се свършваше изумлението на зрителя. По полиците се трупаха нови съкровища от произведенията на человеческия ум! Нови чудеса смайваха погледа. Там бяха натуряни, прикрепени, изправени, сложени, пак в същия хармоничен безпорядък, хиляди изделия и вещи от метал, от дърво, от гипс, от камък, от Картон, от кост-цял един музей, представляющ във всевъзможни форми трите царства от природата в естествен или изкуствен вид. Тук се смешаха едно с друго дърводелието, ваятелството, литейството, железарството, грънчарството, техниката, изкуствата, похватността, вещината в разни видове и форми и възрасти блещяха тука: свещници цинкови, кутийки вети, табакерки изхабени, тръкалца разни, тенекиени чакръчета, брусове, статуйки гипсови, гърненца карловски, ножлета сопотски и габровски с червени ножници, губерки троянски, дървени уломки от женевски часовници, копчета черни и металически, пловдивски позлатени лулички, късове от роговете на средньогорски елен, части от слонова кост, зъби человечески, петала конски, кратунки за вода, една котка, габровски захлупци, една Венера без ръка, липовански икони, счупени огледала, цигарета, чибуци, чибучета, чибученца, наргиле с прекъснат маркуч, стъкленца главучести с балсама — фабрика сопотска — и празни флакончета с етикетите на парижки или лионски фабрики, чашки, зарфове, таблички, панички фарфорови, паласки, капъни, кафез, един маждрак, няколко саби, пищов с развален крак, карти за игра, гвоздейчета, драмове, вети календарчета, един сънотълкувател от Найдена Йовановича, една библия, пачи пера за писане, павунови пера из калоферския женски метох и безчислено множество дреболийки, нищожности и разни разности се мяркаха по тия прашни полици и свидетелствуваха за великото търпение и настойчивост на хаджи Ахила!

Но при всичко това хаджи Ахил съзнаваше стойността на своите колекции и с неописуемо удоволствие поглеждаше на посетителите, които имаха добрината да се интересуват от съкровищата му и да ги изглеждат с внимание.

Тогава една самодоволна усмивка озаряваше всичкото му лице и той, като изпущаше един облак дим из устата си, захващаше, както някога на селяните, да разказва на любопитните историите на всичките тия изделия: кое купил от Букурещ, кое донесъл от Божигроб, кое му счупила котката, като скокнала неблагоразумно подир някоя мишка, кое повредила с глупостта си баба Ева и тъй нататък, безкрай!… И всякога свършваше нескончаемите си разкази и обяснения със следующите думи:

— Акъл — море, ум — бръснач, змия — човек!

С тия думи той подразбираше себе си.

Но когато съглеждаше, че някои му се присмиваха или се подиграваха с него, или не вереха, както трябва, съкровищата му, той се мръщеше застрашително и намираше тозчас някоя остра епиграма, някой приличен и поразителен отговор.