Иван Вазов: Хаджи Ахил (Портрет)

Ако видеше, че купът от любопитни се увеличава, той тогава намираше особено удоволствие да им дава урок от зоологията, да им описва качествата и нравите на докараните от Индия аслани, в който случай даваше пълна свобода иа богатата си фантазия; разправяше с интерес кога ги е купил и за колко; как викали продавача, в кой град на Индия това е станало например: в Джендемташ.

А селяните зяпаха в устата му.

А хаджи Ахил все сериозен.

Но когато забележваше, че го слушаха отстрана някои граждани и хващаха да го безпокоят с нескромния си смях, той прекъсваше курса си по зоологията, оставяше слушателите си и отиваше към вратата на лавката си и като смигаше лукаво към присмехулниците, удряше с пръст върху на червеникавия си нос и избърборваше полека и протегнато, като че пее черковна песен:

— То не е така, но на прости хора тъй се казва. Не смейте се, дяца… Простите хора обичат да ги лъжат, а пък аз съм учен човек!

Нещо от миналото на хаджи Ахила.

Единствен представител, останал жив от многобройно домородство, той най-напред, по време на всемирните си пътувания и построяването на вавилонската си кула, е бил доволно богат търговец с ножове и сабли, които разнасял по всичките панаири на Турция. Но когато това изделие на родния му град хванало да губи покупателите си, той се отчаял и като събрал всичките си сечива и смъртоносни оръдия, струпал ги в един кът на избата си, заковал вратата и обрекъл любимите си железа на вечен плен и ръжда. От него ден той престанал да бъде вече търговец на сабли. Когато го питали някои защо е зарязал тая търговия, той отговарял философски:

— Който продава смърт, може ли да прокопса?

По-после нови несполуки връхлетяха хаджи Ахила. Той има злополучието да ожени едничката си осиновена дъщеря за един лукав человек, чер в лицето и в душата; той упражняваше званието на адвокатин в турските кадийници и съдилища. Не се знай що прави, що чини: но зетът успя след една година да продаде къщата на дяда си, който остана на улицата. Новият владетел на къщата има милост да построи до зида й едно тясно продълговато кафене с една врата и едно прозорче, със стени, измазани само с черна кал, снабди го с няколко кайвеничета, чашки, бричове и други дреболии и остави вътре да живее и да се препитава от работата си бедния хаджи Ахил със стопанката му; а самата къща заедно с вавилонската кула строполи, за да изгради ново здание.

Хаджи Ахил плака като Еремия пред вавилонските развалини.

Оттогава хвана да пие. Друго утешение нямаше.

Но хаджи Ахил беше философ. Той каза: божия промисъл, и скоро се примири с новото си положение и с клетката си.

Той се не отчая в нещастието и не си разби главата, както Тамерлана в железните пречки, нито свърши дните си чрез отрова, както Темистокъл. Той нема зверовитостта на първия, нито чувствителността на втория, за да даде край на едно мъчително съществувание. Ако Тамерлан да знаеше да свири с булгарйя и Темистокъл да бръсне глави, те навярно биха намерили, че има още един модус вивенди на тоя свят; че человек не умира от жалост — с булгарйята, нито от глад — с брича.

Напротив. Ако биха извадили хаджи Ахила из тясното му кафене-клетка, той пак би намерил едно кътче на земята, за да се доизвършат съдбините му, или поне — една излупена бъчва да живее в нея като Диогена и да се радва на слънцето.

Прочее той остана жив, но в душата му се породи и разви неумолима омраза към адвокатите. Адвокатите според него загрозяваха света.

— Едно нещо господ сбърка: дето даде адвокатите — казваше той с въздишка.

И си изпиваше добросъвестно чашата.

Хаджи Ахил си нареди кафенето. Както той сам, както покойната му кула, така и кафенето му биеше в очи със своята оригиналност и чудат вид. Понеже не беше измазано с вар, а черните от груба глина стени раздражаваха погледа му и събуждаха злъчката му, той реши да ги поукраси колко-годе и се захвана за тая работа с голяма решителност и с умение на познавача… Подир година посетителят, като влизаше в кафенето, остаяше поразен от необикновеното зрелище, което му се лъсваше. Всичките стени бяха облепени с шарени книги, изображения, картини, фигури, образи, библейски, исторически, комически, и всевъзможни чертежи и животни, които нямаха ни род, ни име. Да не бяха кайвениците, които висеха грациозно на стената до коминя, а до тях бричовете, забодени симетрически с тъпия си край в тясна дъсчица, чужденецът-турист, който пръв път влизаше тука, би помислил, че това е една обширна галерия на картини, едно всемирно изложение на изящните произведения на живописта по възточен вкус!