Иван Вазов - Дядо Нистор

Дядо Нистор не беше дотам доволен от освободена България.

Не че той милееше като някои ръждиви чорбаджии за блаженото време, когато можеха свободно да грабят наедно с турците сиромашта; не че не беше си въздъхнал и той радостно, когато видя, че вятърът помете паши и заптиета из България; не че не беше плакал като дете, когато първи път среща извън Стара Загора авангвардията на Гурка, нито пък че нужди или грижи го гризяха извътре, та му не даваха да се порадва мирно на свободата на отечеството; напротив, дядо Нистор беше спокоен сега на старините си и честит домашно. Баба Нисторица — здрава и подмладяла, четири сина като соколи и се на служба, които го не оставяха да оскъдува. От хората почет и от бога здраве. Какво имаше повече да желае дядо Нистор? Той благодареше бога и благославяше името на царя освободителя.

Но, казахме, дядо Нистор не беше съвсем благодарен от положението. Великият преврат беше донесъл и велики промени. Нож и огън бяха минали над родния му град и изтребили заедно с гнездото му много стари връстници, приятели и привързаности и оставили много пусти кътове в сърцето му. Новите хора, които поникнаха кой знае как, му бяха непознати, а новите наредби, които замениха старите — някак си опаки и противни. Той, човек на миналото, се виждаше чужденец в тая нова България, създание на един политически трус. Тя беше за него като един непознат бряг, на който го е изфърлила една буря. Мъчно се привиква на новото в стари години. Нему му беше особено шуто във В., дето сега живееше при най-стария си син, окръжен управител, далеко от родното пепелище, от привичките си, от възпоминанията си и от широките зелени ливади… Той се огорчаваше, че градината с овошките и миндаловите дървета, садени от него в младини, стоеше неразчистена и буренясала; че дворът му сега стои разграден и из грамадите лазят жаби и влечуги. Едно време той ечеше от многобройната му челяд и благодат божи царуваше там… Гнездото го струполи бурята, птиците се пръснаха на четири страни…

— Отгледахме синове и сега не можем да ги видим в очите, се едно е, като че ги нямаме… Те сираци без нас и ние сираци без тях. Каква файда, че се освободихме? В турско време челяк знаеше, че има челяд… Сега сме с тебе две кукувици без гнездо — казваше той горчиво на жена си, преди още да бяха повикани от стария си син.

После дядо Нистору не харесваха демократическите нрави, които се възцариха подир изтикването на турците. Кой е господар сега и кой слуга не можеш позна, мислеше си той. Наш Никола, който се чете по-горно от каймакамина, отива да се черпи в Костовата кръчма с градинарите, а на Стоянчовата сватба игра ръченици!… Той още си мисли, че е син на ракъджи Нистора!… Прилично ли е това? Де остая големството? Де му остая почитанието на царски човек? Ех, на турците, да ги порази, е дадено и салтанат, и господарлък. А нам дай слава — и на свиня звънец.

При тия причини за незадоволство от новия ред се притуриха и други — пак важни. На дяда Нистора се виждаше, че няма милост вече. Новите закони са люти и гаче и хората станаха такива. За малка кривда те впримчат, дадат те на съд, на адвокати и господ да ти е на помощ. Не минуват молби, не гледат на човека… Не съсипаха ли така Тодорча Коев, ковчежника, задето нашли малко кусур в касата? Оставиха го на пътя с шест деца! Гаче царщината щеше да пропадне от двайсетина лири… При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжедето, намираш милост и прошка — ако ще би и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха… Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости!

Още дядо Нистор намираше, че и правда нямаше вече; хлапетии, невидели и неопитали нищо, нямат кол побит тук, изведнаж ги туриха нависоко, да бъдат министри и големци, а старите ритнаха зад вратата… Дойдоха готовановци, които не са рекли едно ох от турците и ни седнаха на врата!… За тях ли се само биха русите?

Като се поставяше на тая точка, почтеният старец виждаше още един куп работи криви и неприлични, които не се миряха с неговото неопределено и мъгливо понятие за свободата. На всяка стъпка срещаше противоречие на дълбоко срасналите се с душата му мировъзрения и привички. Пустотата, която ставаше около му, и товарът на годините усилваха в него враждебното чувство и го раздразваха против тоя нов свят, който не разбираше и в който нямаше какво да прави! Животът тежеше.

— Не, аз трябва да ида да си гледам имането и мюлка; тук нямам работа — казваше си той и въздъхваше за зелените си ниви и ливади под Средна гора.