Иван Вазов: Дядо Нистор

Една важна точка стоеше в обвинителния акт на стареца против нова България. Той намираше, че веселбата бе изчезнала. Нямаше вече весели хора. Светът е станал угрижен, завзет с работа и се бърза. Дори и децата зафърлиха игралките си и фанаха да мислят като дърти… Петимен съм станал да видя пиян човек… Преди имаше време и за работа, и за почивка, па и за веселба. Сега политиката не оставя никого да спи и трови кръвта и на стари, и на млади… Това ли им е свободата?

Но дядо Нистор избягваше всякакви разговори по политиката или поне не влизаше в препирня с никого. Според него само чиновници и кокалановци боравят с политиката и искат да оправят света. Почтените хора гледат своята работа… Но колко са те?

Син му често го закачаше на трапезата:

— Тате, ти коя партия държиш?

— С никоя, синко; когато ми се доще да глождя кокал, ще видя коя е моята партия.

— Но ти се си имаш едно убеждение, не крий де!

— Нямам никакво убеждение — избъбра старецът.

— Как, безцветен? Не е добро… — изсмя се управителят и му наля чаша с вино.

— Няма тепърва да цъфтя, ти ме прати да си гледам мюлка, аз тук ще се поболя.

— Това е невъзможно.

— И майка ти иска да си иде, ти не й даваш да си тъче…

— Ние сме четири души и печелим за вас: починете си на старо време.

Баща му дигна глава отрицателно.

— Тогава да ти намерим някоя работа да се залисваш…

— Каква работа?

— Да те прокарам член на градския съвет например — каза управителят, като помисли малко.

— Каква му е работата?

— Работата?… Няма, повече се почива…

Дядо Нистор се намръщи.

— Умръзна празно да се стои, па и от бога е грях… Ти напролет ни изпроводи в Стара Загора, Никола, скови ни там една къщурка да не стои пуст дворът: аз да си гледам земята, а ти си гледай службата.

Друг път разговорът между сина и стареца ставаше по-жив и ги докарваше до спречкване. Никола беше с характер коравичък, а в изпълнение на служебните обязаности — неотстъпчив. Старецът се сърдеше и косеше, когато му не минеше думата.

Често се обръщаха до него някои граждани за ходатайство пред строгия управител. Дядо Нистор, сърце милостиво, ги изслушваше и обещаваше всичко. Той не смееше никого да върне неутешен и необнадежден. Оттам — много недоразумения със сина му, който едно ходатайство от десет удовлетворяваше.

Еднаж влезе баба Павлевица при стареца, тръшна се да плаче и да разправя, че син й побягнал из войската и го фанали и сега управителят ще го даде да го съдят и тежко ще си пати момчето.

— Омилостиви го, Нисторе, нека прости детето ми и бог да поживи и тебе, и сина ти. Ако съсипят детето ми и аз няма да живея.

И бедната майка хълцаше с глас.

Дядо Нистор я слуша с наведени очи и когато ги дигна, те бяха мокри.

— Бабо Павлевице, не грижи се, момчето ти ще го опростим, глупаво е… Хай иди си сбогом и за момчето се не бой.

Бабичката излезе с благословии и с измокрени бузи.

Дядо Нистор мина при сина си.

— Никола, дохожда при мене баба Павлевица.

— За сина си ли? — попита троснато управителят.

— Плаче горката, разкъса ми се сърцето…

Широкото мургаво лице на управителя се набърчи.

— Моли се за сина си? Той е дезертьор и трябва строго да се накаже за пример на другите солдати — отговори той сурово и пак затопи перото си да пише.

— Аз ще те моля, Никола, да го опростиш и да го не даваш в съд… Язък е за младежа, па и баба Павлевица може да умре от жалост, да й не берем греха. Отпусни го, Никола.

— Аз съм длъжен да го предам на военното началство — възрази решително управителят, като желаеше да прекрати разговора.

— А аз ти казвам, че си длъжен да го пуснеш, защото аз се обрекох на майка му, че ще го измоля — изговори дядо Нистор разгорещено.

— Ти мигар пак обеща?

— Как, да изгоня жената ли?

— Тебе ли да слушам, тате, или длъжността си?

— Разбира се, баща си! — отговори дядо Нистор развълнуван.

Управителят въздъхна и удари двете си ръце по масата. Баща му го гледаше вторачено и чакаше.

— Тате, не се меси в работите ми — каза той тихичко и почти умолително.

— Ами аз за какви сприи съм тука? Когато паля пред светеца свещ, зная, че той ще занесе молбата ми на бога… Така и тая жена… Чувай, синко, ти отпусни детето.

— Но ти как обещаваш на хората, преди да ме питаш мога ли да удовлетворя желанието им?… Ти туряш и себе си, и мене в мъчно положение. Ако го отпусна, аз мога да попадна под съд. Законът е строг.

— Законът е строг и мек, както вие го направите… На всяко нещо се намира клупа. А сега, за мой хатър направи добро. Бъди милостив и бог да е милостив за тебе.