Иван Вазов: Майски симфонии

Погледайте, настала е
пролет на земята,
майска птичка запяла е
чудно из листата.

Гората се пробудила,
полето се смее,
зората се зачудила:
сe хубости грее.

Из въздуха възнесена
чучулига цвърка…
Ставай, душо, из плесена,
плесни крила, фъркай!…

Литнах, фръкнах в ефирите —
след мен мъгли темни…
Как? И тук ли ме дирите,
о ядове земни?

Не ще плача по модата
зарад мойта младост,
не ща черня природата
в светлата u радост;

не ща като поетите
в пролетта да стена…
О небеса, що светите,
о горо зелена,

о потоци разгалени,
о вий, пойни птички,
о триндафили алени —
младейте се всички!

Разцъфтете се, младости,
души без окови,
вий, надежди, вий, радости,
вий, блянове нови —

ах, отдавна изчезнахте
из гърди ми клети! —
Вий, горести, там влезнахте,
ех — и вий цъфтете!

Из улиците димните
излязох на полето,
да чуя ази химните,
що пълнеха небето.

Ластвичките и званките
звучаха в упоенье,
на ангелите сянките
минуваха над мене.

Но глас екнa нечаени
на господа във храма:
вий, гнили, зли, отчаени,
за вас тук място няма!

Звучете, пойни пиленца,
шумете, гори млади,
играйте, пъстри шиленца,
по тучните ливади.

Вам силний бог на правдата
живот и хубост даде;
куршумът, ножът, брадвата
човекът пък създаде.

Но вашите обятия
не глождат страховете…
Честити! Без проклятия
живеете и мрете.

Желал бих да съм зрънчице,
заровено в земята,
над мене топло слънчице
да пада през листата,

да бъда там разбудено
и в цвете да изникна,
и весело, зачудено
главичката да вдигна:

за първи път природата
прекрасна да здравиша
и радостно в свободата
да цъфна, да мириша.

Омръзна ми веч врявата
и грижите несносни,
отидох във дъбравата,
при цветенцата росни.

— Я вижте ми качулката,
кат кръв е тя цървена —
казaa камбула-булката —
в моравата зелена.

— Цъфнaх и аз — лайкучката
продума; а синчецът:
— И аз развих си бучката,
разперих си венецът.

— И аз — извика ружката —
съм весела и нова!
— Аз — клuкна теменужката —
за китка съм готова!

И радват се под ясното
небе и си бърборат
за слънцето прекрасното,
лазурът и просторът,

за бляскът на зорницата,
за шаровете пресни,
за мая, за росицата,
за славеите песни.

Поклатих аз главата си —
туй племе празношумно
пожалих го в душата си —
и казах остроумно:

— О, беднички създания
на две-три лучи ясни,
вий нямате съзнание
доколко сте нещастни!

Вий ден цъфтите в драките
и мрете непознати:
защо ви са тез накити
и шароне богати?

Вий зло на ум не туряте
и радвате се, бедни!
А жегите? А бурите?
А стъпките зловредни?

На всичко вий игралки сте.
Проклинайте съдбата:
кат мен и вие жалки сте
творенья на земята!

Отде ме чуха птичките
в клоновете зелени,
разцвъркаха се всичките,
насмяха се над мене.

Гълчат си, чуруликат си,
поглеждат ме лукаво…
Не удържах язикът си,
измъмрах ги на здраво:

„Какъв е тоз над моята
глава шум, бледословия?“
— Ний смеем се над твоята
глупчайша философия!

Но ето ги пак истите
фъркачи шеговити,
играят си из листите,
безгрижни и честити.

Здрависват се, цалуват се
със човките си мали,
любуват се, милуват се,
че майски дни настали.

Западна мисъл тягостна
в душа ми, кат вихрушка…
Във таз природа радостна
един съм аз без дружка!

И викнах опечалено:
„Ох, горко ми, линея!
За мило либе галено
и аз сега копнея;

кат цветето, кат злаците
и ази май посрещам;
кат пилците в шумаците
и аз любов усещам;

и чезна до сърцето си
да стисна нещо младо!
Ела, мой ангел — дето си,
ела, любовно чадо!…“

А птичките закискаха
и фръкнаха нагоре:
„Поетът наш, изпискаха,
със вятъра говори!“