Иван Вазов: Майски симфонии

Зората пукна златата,
зарумени небето,
и званката крилатата
писнa из вишинето.

Отде е таз хармония,
що пълни днес въздуха?
Тез сладки благовония
въз нази кой ги духа?

Трептят, шумят акацийте
в градината зелена,
аз гледам декорацийте
на новата вселена.

Във бряста, във зеленият,
шуми народ врабчета…
— Ах, днес умрял е геният,
умрял ви е поета! 1 1 Виктор Хюго, умрял по това време (май 1884 г.).

Врабци, той с вас обичаше
свободата и пейше…
Зефир, кат теб въздишаше;
природо, ти му лейше

в душата тез съкровища;
зари! Вий в него гряхте!
Вий, небеса, легловища
на мислите му бяхте!

Тъжете, днеска геният —
приятелят ще ровят…
Шуми лесът, зеленият,
врабците пустословят.

Скръб никой не показува,
не млъква и зефира
и гаче всичко казва:
„Безсмъртний не умира!“

Накрай небето чистото
рой облаци изскачат,
над бърдото гористото
сърдито сенки влачат.

О гости черни, рошави,
о облаци на мая,
дъжд, вихър, град ли лошави —
що носите, не зная…

Блеснa из тях светкавица,
стъмниха се ужасно:
пукнaха: гръм, трескавица!
Минaха — пак е ясно.

По-весели долините,
въздуха и гората,
във небесата сините
усмихва се дъгата.

Мъгли, които плъзнете
в душа ми кат в провала,
вий няма да се пръснете
от мълний, ни от хала.

Вий вечно там се мръщите,
чумерите, пластите,
в сълзи се не обръщате,
във клетви не бухтите.

И веч луча — небесната —
тоз мрак не озарява,
дъгата благовестната
там веч се не явява.