Хемънд Инис - Самотният скиор

Когато пристигнахме в Кортина, беше тъмно и валеше сняг. Още щом излязохме извън осветената гара, нашето чувство на радост, че сме свършили с пътуването, беше задушено от дебелото покривало на плътно валящия сняг. В тишината на нощта дори можеше да се чуе мекият звук от неговото падане. Той скриваше светлините на малкия град и заглушаваше шума от веригите на хотелския автобус.

Кортина не се различава от останалите известни зимни курорти. Те всички олицетворяват външния блясък на лукса на цивилизацията, присаден от собствениците на хотели в сърцето на някоя планина с диви гори, сняг и назъбени върхове. Поради късния час на нашето пристигане бяхме уредили предварително първата нощ да преспим в „Сплендидо“ и да продължим за „Кол да Варда“ на следващия ден.

Едва пристъпили зад двукрилната врата на преддверието, ние се потопихме в разкоша на блестящия хотел като в топла вана. Във всяка стая парното отопление отпъждаше назад беснеещия навън студ. Отвсякъде струеше мека светлина, свиреха танцови оркестри и проблясваше среброто на приборите за хранене. Италиански келнери с подноси с безброй различни напитки си пробиваха път през разноцветния многонационален мравуняк от мъже и жени. Всичко беше предоставено на тяхно разположение — учители по ски, учители по кънки, превоз до главните писти, хокейни мачове, ски скокове. Все едно че си в универсален магазин, където всички удоволствия и развлечения на страната, разполагаща със сняг, могат да се купят за еди-колко си на метър. А отвън снегът продължаваше да вали на парцали.

Докато чаках да стане време за вечеря, запрехвърлях купчинка брошури за Кортина. Една от тях рекламираше курорта като „слънчевия снежен рай на Доломитите“. Друга пък изпадаше в поетичен екстаз пред скалистите върхове, като ги представяше за „островърхи кули, издигащи се от снега, приличащи на пламъци, извисяващи се в синьото небе“. Във всички се говореше с благоговение за петдесет и осем различни ски писти, а що се отнася до летните спортове в Кортина, те единогласно заявяваха: „… тук е почти невъзможно да ви омръзне: езда преди закуска, голф преди обяд, тенис след обяд, лек душ, преди да се облечете официално за вечеря — и човек пак е готов да танцува до сутринта.“ Имах чувството, че тук не може да се случи нищо необикновено. Те бяха превърнали студения сняг в едно голямо игрище, а суровите бастиони на Доломитите не бяха нищо повече от приятни връхчета, на които можеш да се наслаждаваш при залез-слънце с чаша сухо мартини в ръка.

И Джо Уесън бе помислил нещо подобно. Той неочаквано изникна зад мен. Беше обул обувки с гумена подметка и се движеше тихо за такъв грамаден човек като него.

— Съвсем като зализана прическа, нали? Всеки косъм на мястото си — измърмори той, докато надничаше през рамото ми в брошурата, която четях. — Италианска им работа — тръгнали да укротяват природата с бурканче брилянтин! Но сигурно не е много далеч оттук мястото, където двадесет хиляди души са загинали, за да прекарат слоновете на Анибал през проходите. А май че само преди една-две години доста наши измръзнаха до смърт, защото искали да пресекат планината откъм Германия.

Аз подхвърлих брошурата обратно на масичката:

— Все едно че си в Палм Бийч, „Лидо“ във Венеция или „Мейфеър“ — съгласих се аз. — Същите хора, същата атмосфера. Само дето навън всичко е в бяло.

Той изсумтя с отвращение и тръгни пред мен към ресторанта.

— Ти ще искаш да се върнеш тук — изръмжа той, — като прекараш ден-два горе в онази проклета хижа.

Докато седях на масата, аз се огледах наоколо, за да видя дали момичето, подписало снимката с „Карла“ няма да е в ресторанта. Нямаше я, разбира се, въпреки че повечето от жените в ресторанта бяха италианки. Не разбирах защо Енглес очаква тя да се намира точно сега в Кортина.

— Няма нужда да се стараеш да им привлечеш погледа — изръмжа Джо Уесън, натъпкал уста с равиоли 16 16 Вид макарони с пълнеж. Б.пр. . — Като гледам повечето от тях какво представляват, само трябва да си оставиш вратата на стаята отворена.

— Не бива да си толкова краен в преценките — отвърнах аз.

Малките му кръвясали очички запремигаха срещу мен:

— Извинявай, приятелю. Забравих, че си бил доста дълго в Италия, за да ги опознаеш. Каква ти трябва — контеса или маркиза?

— Не съм решил още — отвърнах аз. — Каквато ще да е — синьора, дори синьорина, най-обикновена жена, или пък някоя проститутка от кварталната градинка.