Ейджи Йошикава - Тайко

— Хачиман! Хачиман! Хвърляйте цветя! — завика той и тази вечер бе по-весел от всички.

Отново дойде лято. Зърното изкласи. Всеки ден Хийоши и другите селски деца плуваха голи в реката, после ловяха и ядяха червените полски жабки. Месото им бе дори по-вкусно от меда на пчелите-корейки. Майката на Хийоши му бе казала, че жабите лекуват детски недъзи и оттогава те бяха станали негово любимо ястие.

Като че всеки път, щом идеше да играе, Чикуами тръгваше да го търси.

— Маймунке, маймунке! — викаше новият му баща.

А той работеше упорито. За по-малко от година оправи положението на семейството и гладните дни отминаха. Ако Хийоши си беше в къщи, от сутрин до вечер винаги му намираха работа за вършене. Станеше ли мързелив или непослушен, големите ръце на Чикуами скоро влизаха в действие. Момчето мразеше това повече от всичко. Не се противеше на работата, но се стараеше дори за миг да не привлича погледа на втория си баща. Всеки ден без изключение Чикуами лягаше за следобеден сън. При първа възможност Хийоши се измъкваше от дома. Не след дълго обаче онзи идваше да го прибере с викове:

— Маймунке! Къде ни се дяна маймунката?

Щом новият му баща дойдеше да го търси, Хийоши начаса оставяше с каквото се бе заел и се шмугваше между овесените стъбла. Накрая Чикуами се уморяваше да го търси и тръгваше да се връща. Тогава момчето се измъкваше навън и надаваше победен вик. Никога не му идваше наум, че щом се върне вечерта у дома, ще го оставят без вечеря и ще го накажат. Играта така го увличаше, че съвсем се забравяше.

Днес Чикуами нервно крачеше през овеса и погледът му се стрелкаше насам-натам.

— Къде ли е този малък пакостник?

Хийоши бежешком се изкатери по склона до реката.

Щом баща му стигна дотам, завари само застаналия наблизо Офуку. Той единствен носеше дрехи през лятото и нито плуваше, нито ядеше от червените жаби.

— А, ти не си ли момчето на грънчаря? Знаеш ли къде се е скрила нашата маймунка? — попита го Чикуами.

— Не — отвърна Офуку с неколкократно поклащане на главата.

Чикуами му се закани.

— Излъжеш ли ме, ще ида у вас и ще кажа на баща ти.

Страхливият Офуку пребледня.

— Крие се ей в онази лодка — и той посочи малкия съд, изтеглен на речния бряг.

Щом баща му се затича натам, Хийоши бързо изскокна навън, досущ на някой немирен речен дух.

С един скок Чикуами го стигна и го повали. При падането Хийоши удари устата си в един камък и между зъбите му потече кръв.

— Ох, боли!

— Заслужаваш си го!

— Извинявай!

След като шляпна момчето два-три пъти, Чикуами го вдигна с една ръка и се забърза към къщи. Макар да го наричаше „маймунка“, той нямаше лоши чувства към него. Понеже бързаше да се пребори с бедността на семейството, смяташе, че трябва да бъде строг с всеки, а освен това искаше, дори ако се наложи и насила, да изправи характера на Хийоши.

— Вече си на девет години, малък мързеливецо — скара му се той.

Едва влезли отново в къщи, сграбчи момчето за ръката и го удари още няколко пъти с юмрук. Майката се опита да го спре.

— Не бъди толкоз снизходителна с него — сопна й се той.

Щом тя почна да плаче, той удари на Хийоши още един пердах.

— За какво плачеш? Бия този немирен маймуняк, понеже смятам, че ще му е от полза. Само бели прави!

Отпърво, при всеки бой Хийоши покриваше главата си с ръце и молеше за прошка. Сега само плачеше непрестанно, почти като в унес и сипеше обиди.

— Защо? Кажи ми защо? Дойде кой знае откъде, правиш се, че си ми истински баща и се фукаш. Обаче… моят истински татко…

— Как можеш да говориш така! — майка му пребледня, пое си дълбоко дъх и запуши с ръка устата си.

Гневът на Чикуами се удвои.

— Мързелува, че и умник ще ми се пише! — и той затвори Хийоши в килера и нареди на Онака да не му дава нищо за ядене тази вечер.

До смрачаване писъците на момчето се носеха от стаята.

— Пуснете ме да изляза! Глупак! Дръвник! Глухи ли сте? Не ме ли пуснете, ще запаля къщата!

Продължи да вика с глас като на виещо куче, но към полунощ съвсем отпадна и заспа. И тогава чу някой съвсем наблизо да го вика по име:

— Хийоши, Хийоши.

Сънуваше умрелия си баща. В просъница му извика:

— Татко!

После осъзна, че силуетът пред него е този на майка му. Беше се измъкнала тайно от къщи да му донесе нещо за ядене.

— Изяж това и се успокой. На сутринта ще помоля баща ти да ти прости.

Той поклати глава и се хвана за дрехите й.

— Лъжеш. Той не ми е баща. Моят баща нали умря?