Ейджи Йошикава: Тайко

По времето, когато се омъжи за Киношита Яемон, смяташе за най-добре да има самурай за съпруг. Нейният род, Гокисо, макар и малък, беше самурайски и ако и Яемон да бе само пешак, той служеше на Ода Нобухиде. Щом станаха мъж и жена и се заклеха за в бъдеще да „спечелят сто крини ориз“, бойното снаряжение стана символ на надеждите им и нещо по-важно от предметите за домакинството, които тя бе желала. Нямаше спор, че с него бяха свързани щастливи спомени от семейния й живот, ала контрастът между тези младежки мечти и настоящето бе повече от очевиден. Това беше като проклятие, което гризеше сърцето й. Осакатиха мъжа й, преди да се отличи в сражение. Понеже бе прост пехотинец, той беше принуден да напусне службата при господаря си. През първите шест месеца му бе трудно да изкарва прехраната си и най-сетне бе станал земеделец. Сега не беше способен да върши дори това.

Жена му пое нещата в свои ръце. Като вземаше със себе си двете деца, съпругата на Яемон береше черничеви листа, ореше ниви, вършееше овес и така през всичките тези години бе успяла да устои на бедността. А в бъдеще? Пред въпроса дали слабите й ръце ще издържат, нейното сърце се изпълваше със студ и мрак, досущ като празния килер. Най-сетне сложи храната за вечеря — овес и няколко глави сушена ряпа — в една бамбукова кошница и излезе от помещението. Още нямаше тридесет, но раждането на Хийоши не беше леко и оттогава кожата й имаше бледия цвят на незряла праскова.

— Мамо — гласът бе на Хийоши.

Той излезе иззад ъгъла на къщата, като се оглеждаше за нея. В живота си имаше една светла надежда — да отгледа Хийоши и да направи от него такъв син и наследник, който ще може да отрасне бързо и всеки ден да дарява съпруга й поне с малко саке. При тази мисъл й ставаше по-добре.

— Тук съм, Хийоши.

Момчето се завтече натам, откъдето идеше гласът на майка му и я хвана за ръката, с която държеше кошницата.

— Днес на брега срещнах един човек, който те познава.

— Кого?

— Един самурай. Като еди-кой си. Каза, че те познавал и ти прати поздрави. Потупа ме по главата и ме пита разни неща.

— Трябва да е бил Като Данджо.

— Беше с цяла дружина войници. Тъкмо се връщаха от битка. И яздеше добър кон! Кой е това?

— Ами, Данджо живее близо до храма Комьоджи.

— И?

— Сгоден е за по-малката ми сестра.

— Сгоден?

— Ама си любопитен!

— Ами не разбирам.

— Ще се женят.

— Какво? Искаш да кажеш, че ще бъде мъж на по-малката сестра на майка ми? — Хийоши се засмя с доволен вид.

Ако и да беше нейно собствено дете, щом видя зъбатата му, малко нагла усмивка, майка му наум го нарече недорасъл малък негодник.

— Мамо, в килера има една ей толкова голяма сабя, нали?

— Има. На тебе за какво ти е?

— Няма ли да ми я дадеш? Съвсем е изтъпяла, пък и татко вече не я носи.

— Пак ли на война ще си играете?

— Може, нали?

— В никакъв случай!

— А защо?

— Какво ще стане, ако един земеделски син навикне да носи сабя?

— Ами аз един ден ще стана самурай — и той тупна с крак като разглезено дете, решил, че с това въпросът е разрешен.

Майка му се втренчи в него и очите й се наляха със сълзи.

— Глупчо! — скара му се тя.

После непохватно изтри очи и го поведе за ръка надолу.

— Я по-добре се опитай да помогнеш на сестра си малко и извади вода от кладенеца — и като го влачеше насила, тя стигна до къщата.

— Не, не!

Хийоши се противеше, викаше и заравяше пети в праха.

— Не! Мразя те! Ти си глупава! Не!

Майка му продължаваше да го дърпа решително. Тъкмо в този момент през запречения с бамбук прозорец до тях достигна, заедно с дим от огнището, шумът на кашлица. Щом дочу гласа на баща си, Хийоши се попрегърби и млъкна. Яемон бе само на четиридесет, но, обречен да прекара дните си като инвалид, беше добил дрезгавия, кашлящ глас на човек, минал петдесетте.

— Ще кажа на баща ти, че не ме слушаш — закани се майка му и го пусна. Той скри лицето си в ръце, заплака без глас и почна да трие очи.

Майката погледна този така своенравен малчуган и се запита какво ли ще излезе от него.

— Онака! Защо пак викаш на Хийоши? Не ти прилича. Може ли да се караш така със собственото си дете и да крещиш? — попита през прозореца Яемон с пискливия глас на болен.

— Тогава ти трябва да му се скараш — рече с укор Онака.

Яемон се засмя.

— Защо? Понеже иска да си играе със старата сабя?

— Да.

— Че той само си играе.

— А не трябва да го прави.

— Момче е и при това ми е син. Толкова лошо ли е това? Дай му сабята!