Ейджи Йошикава - Тайко

— Чувал съм, че това светилище е посветено на бога на огъня. Вярно ли е? — попита след малко Мицухиде.

— Така е, господарю — бе отговорът.

— Знам, че ако се молиш на този бог и след това се въздържаш от употреба на огън, молитвите ти ще се сбъднат.

— Така се говори от древни времена.

Свещеникът не пожела да даде ясен отговор на въпроса.

— Чудя се, как ли се е зародило това предание — продължи той.

После, за да смени темата, се зае да разказва историята на храма.

Отегчен от монолога, Мицухиде се загледа в светилниците на преддверието. Накрая се изправи мълчешком на крака и слезе по стълбите. Когато стигна до храма Атаго, вече се бе стъмнило. Остави монасите и отиде сам до близкия храм на шогуна Джидзо. Там се опита да познае съдбата си чрез свещен жребий. Първото хвърляне обаче му предсказа лош късмет. Хвърли отново, но и този път предсказанието бе неблагоприятно. За миг Мицухиде остана неподвижен, като камък. Вдигна кутийката, допря я с благоговение до челото си и я обърна за трети път. Този път отговорът бе: „Голяма сполука“.

Обърна се и отиде при чакащите го придружители. Докато хвърляше жребия, те го гледаха отдалеч с мисълта, че сигурно само удовлетворява някаква приумица. В крайна сметка Мицухиде се гордееше със своя ум и се доверяваше преди всичко на него. Надали е от тези, които основават решението си на някакво случайно предсказание.

Трепкащите светлини на лампите в стаята за гости минаваха през наскоро покаралите листа. За Шоха и останалите поети тази нощ щеше да мине в записване на собствените им стихове.

Вечерта започна с угощение, на което Мицухиде бе почетният гост. Присъстващите се закачаха, смееха и изпиха много чаши саке. Разговорът така ги бе погълнал, че изглежда въобще забравиха за поезията.

— Летните нощи са къси — предупреди домакинът, игуменът на манастира. — Става късно и се боя, че докато свършим със стоте стиха на обща тема, може да съмне.

Шоха и Шошицу и двамата бяха изкусни поети. Шоха се радваше на привързаността на Нобунага и бе в приятелски отношения с Хидейоши и най-добрия по онова време майстор на чайната церемония. Беше човек с широки връзки в обществото.

— Е, господарю, ще ни дадете ли някой стих като за начало — помоли той.

Но Мицухиде не се допря до листа пред себе си. Все така облегнал лакът на възглавницата, той изглежда се взираше в тъмнината на градината, където листата леко помръдваха.

— За стиха ли сте се замислили, господарю? — пошегува се Шоха с Мицухиде.

Този взе в ръка четката и написа:

На събирания от рода на това присъстващите добавяха към първия стих нови, докато се получи нещо като дълга поема от около петдесет до сто реда. Започна се с написаното от Мицухиде. Заключителната строфа, която слагаше край на творбата, също бе негово дело:

След като монасите изгасиха лампите и си тръгнаха, Мицухиде сякаш веднага потъна в сън. Щом сложи глава върху възглавницата, планинският вятър навън премина през дърветата и засвири в улуците така, сякаш дългоносото чудовище Тенгу от преданията надава своя страховит вой. Мицухиде внезапно си спомни това, което му каза свещеникът в храма на бога на огъня. Представи си как Тенгу броди по катраненочерното небе.

Той се храни с огън и после литва нависоко. Големият Тенгу и неговите безбройни по-малки събратя се превръщат в пламъци и възсядат черния вятър. Щом пламъците паднат на земята, те се събират в светилището на бога на огъня.

Искаше да заспи. Страшно искаше да заспи. Но това не бе сън — той просто будуваше и си представяше. Разумът не можеше да се пребори с картините, които изникваха в ума му. Обърна се на другата страна и се замисли за деня, който наближава. Знаеше, че на следващата сутрин Нобунага ще тръгне от Адзучи за Киото.

После границата между будуването и съня почна да избледнява. В това състояние разликата между него и Тенгу изчезна. Тенгу си изправи върху облаците и погледна оттам към цялата страна. Всичко, което виждаше, сочеше в негова полза. На запад Хидейоши е прикован към Такамацу, където се сражава с войските на Мори. Ако сега се възползва от случая да влезе в заговор с Мори, може предвожданата от Хидейоши войска вече никога да не се върне в столицата.

Токугава Иеясу, който сега е в Осака, е хитър и знае как да се грижи за себе си. Веднага щом разбере, че Нобунага е мъртъв, отношението му към Мицухиде ще зависи изцяло от това, което ще може да му предложи. Без съмнение Хосокава Фуджитака в първия миг ще се разгневи, но синът му е женен за дъщерята на Мицухиде и те от дълги години са близки приятели. Няма да му е трудно да се примири със станалото.