Ейджи Йошикава - Тайко

Теруко, жена му, все казваше:

— На колко ли години ще съм, когато вече няма да трябва да се грижа за деца?

Вземаше при себе си децата на хора от рода, загинали в битка и дори отглеждаше онези, които други жени са родили на нейния съпруг. Тази кротка и мъдра жена с радост приемаше отреденото й от съдбата. Макар вече да бе на петдесет, все така търпеше малките с всичките техни пакости.

Откакто напусна Адзучи, Мицухиде не бе усещал такова спокойствие. Тази нощ спа отлично. Дори и на следващия ден още не можеше да се нарадва на децата и на усмивката на вярната си съпруга. Всички те успокояваха сърцето му.

Може би всичко това би могло да го накара да промени решението си. Той обаче не се поколеба и за миг. Тъкмо напротив, сега набра смелост да осъществи една още по-тайна амбиция, която се бе загнездила в ума му.

Теруко бе с него от времето, когато той загуби своя предишен господар. Бе доволна от сегашния си живот и не желаеше нищо, освен да може да се грижи за децата. Мицухиде я погледна и си помисли какво би искал да й каже. „Съпругът ти няма винаги да остане същият. Скоро всички ще ти се кланят като на жена на новия шогун.“ Загледа се в децата и останалите хора от дома и за миг се поддаде на тази своя мечта. „Ще ви настаня, вместо в тази отдалечена крепост, в дворец, по-прекрасен дори от Адзучи. Колко по-щастливи ще сте тогава!“

По-късно същия ден Мицухиде напусна крепостта, придружаван от няколко служители. Бе леко облечен и обичайната прислуга не вървеше подире му. Макар никой да не извести за това, дори и войниците на крепостната порта бяха научили, че господарят им ще пренощува в светилището Атаго.

Отиваше там, за да се помоли за успех в боя, преди да е потеглил на запад. Заедно с няколко от най-близките си приятели щеше да устрои поетическа вечер и да се върне в крепостта на следващия ден.

Когато Мицухиде каза, че отива в светилището да измоли победа в битките и да покани там при себе си няколко приятели от столицата, никой не заподозря какво всъщност е намислил.

Двадесетината слуги и шестимата служители, които го съпътстваха на коне, бяха облечени по-леко, отколкото ако отиваха на лов със соколи. Монасите в храма Итокуин и свещениците в Атаго бяха предупредени от предния ден за посещението и сега чакаха своя господар, за да го приветстват. Веднага щом слезе от седлото, Мицухиде поиска да види някакъв монах на име Гьою.

— Ще дойде ли Шоха? — попита Мицухиде монаха.

Щом Гьою отвърна, че прочутият поет вече е тук и го очаква, господарят възкликна:

— Какво? Вече е тук ли? Е, това е чудесно. Довел ли е и други поети от столицата?

— Струва ми се, господарят Шоха имаше много малко време да се подготви за път. Получи поканата ви вчера вечерта и установи, че всички, които се опитва да покани, не са в състояние да дойдат. Освен сина си Шиндзен успя да доведе само още двама души — един ученик на име Кеньо и Шошицу, негов роднина.

— Така ли? — засмя се Мицухиде. — Недоволен ли беше? Знам, че не биваше да го каня така изневиделица, но след като толкова пъти съм пращал паланкини и свита да го доведе, сега реших, че ще е много по-изискано — и по-приятно и за двама ни — той да направи известно усилие, за да дойде дотук. Ето защо така внезапно го помолих да дойде на това място. Както и би могло да се очаква, Шоха дори не се е престорил на болен. Веднага се е качил дотук.

Двамата монаси тръгнаха пред Мицухиде, а спътниците му го последваха. Изкачиха се по стръмно каменно стълбище. Тъкмо когато им се стореше, че ще излязат на равно, стъпалата отново започваха. Докато се катереха нагоре, зеленината на околните кипариси ставаше все по-наситена, а тъмновиолетовото на лятното небе премина във вечерен сумрак. Усетиха бързото спускане на нощта. С всяка стъпка внезапно застудяваше — на върха бе значително по-хладно, отколкото в подножието.

— Господарят Шоха помоли да го извините — каза Гьою на Мицухиде, когато стигнаха в храмовата стая за гости. — Щеше да дойде да ви приветства, но тъй като реши, че може първо да се отбиете за молитва в храмовете и светилищата, каза, че ще ви поздрави, след като сте се представили пред боговете.

Мицухиде кимна, без да казва нищо. После изпи чаша вода и помоли някой да го води.

— Преди всичко останало бих искал да се помоля на бога-покровител на това място. После, докато е още светло, ще посетя храма Атаго.

Свещеникът го поведе по една старателно пометена пътечка. Изкачи се по стълбите на външното светилище и запали свещите там. Мицухиде се поклони дълбоко и за миг остана така, в молитвена поза. Монахът махна три пъти над главата му с клонче от свещеното дърво и после му подаде глинена чашка с осветено саке.