Ейджи Йошикава - Тайко

Следващото утро дойде с чуруликането на птиците в гората по хълмовете. Една от къщите в укреплението първа бе огряна от утринното слънце.

— Мацу, Мацу!

Мацунами, съпругата на Короку, надникна в спалнята. Мъжът й беше буден и лежеше настрана под мрежата за комари.

— Върнаха ли се вече хората, които пратих снощи в Микурия?

— Не, още не са.

— Хм — изръмжа Короку със загрижен вид на лицето.

Макар племенникът му да бе злосторник, който само лошо знаеше да върши, умът му беше остър. Ако нещо стане, дали би се усетил и опитал да избяга? „Доста закъсняват“, помисли си той отново.

Жена му събра мрежата. Синът им Камейчи си играеше с края на плата. Още нямаше две години.

— Хей! Я ела тук! — Короку прегърна детето и протегна ръце напред. Пълничко като децата от китайските картини, момчето тежеше дори и на баща си.

— Какво има? Клепачите ти са зачервени и подпухнали — Короку близна очите на Камейчи.

Момчето се раздразни, замаха и почна да драска срещу лицето на баща си.

— Трябва да са го изпохапали комарите — отвърна майка му.

— Ако са само комари, няма за какво да се притесняваме.

— Толкова е немирен, дори когато спи. Все се измъква изпод мрежата.

— Не го оставяй да простине, докато спи.

— Няма, разбира се.

— И внимавай за дребна шарка.

— По-добре не я споменавай.

— Той ни е първото дете. Може да се каже — награда от първия наш поход.

Короку беше млад и набит. Отърси се от мимолетното удоволствие и излезе от стаята с широки крачки, като човек, който си е поставил някаква голяма цел. Не беше от тези, които мирно си седят у дома и си сърбат сутрешния чай. След като се преоблече и изми лицето си, той влезе в градината и бързешком се насочи натам, откъдето идваше шум от удари.

Встрани от тясната пътечка имаше две малки ковачници, построени доста наскоро на мястото на две отсечени грамадни дървета. Беше посред гората, където досега брадвата не беше докосвала ствол още от времето на Корокувите прадядовци.

Майсторът на пушки Кунийоши, когото Короку тайно беше повикал от Сакай, работеше заедно с чираците си.

— Как върви? — попита самураят. Кунийоши и хората му се проснаха по очи върху пръстения под. — Все още без успех, а? Още ли не можете да изкопирате пушката, която имате за образец?

— Все опитвахме и опитвахме. Останахме без сън и ядене, но…

Короку кимна. Тъкмо в този момент един от по-низшите служители дойде при него и каза:

— Господарю, двамата мъже, които пратихте в Микурия, току-що се върнаха.

— Дойдоха? Сега ли?

— Да, господарю.

— Довели ли са Тендзо?

— Да, господарю.

— Добре! — Короку закима доволно. — Накарайте го да почака.

— Вътре ли?

— Да. Ще се върна скоро.

Короку беше далновиден — от това зависеше целият му род, но освен това неговият характер имаше и друга страна — склонност към мекосърдечие. Можеше да бъде суров, но сълзите бяха в състояние да го трогнат, особено когато се отнасяше за човек от неговата плът и кръв. И все пак бе решил — тази сутрин трябва да приключи с племенника си. Въпреки това се колебаеше и доста дълго остана да погледа Кунийоши как работи.

— Ами естествено — каза. — В крайна сметка оръжията с барут се появиха тук само преди седем-осем години. Оттогава самурайските родове по всички области се надпреварват да ги правят или да ги купуват от корабите на европейските варвари. Тук в Овари сме с преднина. На север и на изток трябва да има много местни самураи, които дори не са виждали пушка. И вие не сте правили такова нещо преди, така че недейте бърза и работете внимателно — човек се учи от грешките си. Можете ли да направите една, ще направите още сто и те ще са ни под ръка за по-късно.

— Господарю! — служителят се върна и падна на колене върху покритата с роса земя. — Чакат ви.

Короку го изгледа.

— Скоро ще дойда. Могат да почакат още малко.

Макар и решен на скъпата жертва да накаже племенника си в името на справедливостта, Короку беше раздвоен между морала и чувствата си. Канеше се да тръгва, когато отново се обърна към Кунийоши:

— До края на годината ще можеш да направиш десет-двайсет годни оръжия, нали?

— Да — отвърна ковачът и понеже беше наясно със своята отговорност, доби сериозно изражение на осажденото си лице. — Мога ли да направя една, която намирам за добра, ще мога да направя четирийсет и дори сто.

— Първата е трудната, а?

— Толкова пари харчите за мен.

— Не се грижи за това.

— Благодаря ви, господарю.