— Какво ще правиш? — попита то.
— Ще ти устроим церемония по встъпване в пълнолетие. Макар да не можем да го направим тържествено, ще отпразнуваме излизането ти в широкия свят.
Тя обръсна предната част на главата на Хийоши. После накисна малко прясна слама във вода и върза косата му назад с нея. Хийоши никога нямаше да забрави това преживяване. И докато грапавата кожа на майчините ръце, които го докосваха по страните и ушите, го натъжи, той усещаше същевременно и нещо друго. „Сега съм като всички останали“, помисли си момчето. „Голям.“
Чуваше се лаят на бездомно куче. В тъмнината на тази раздрана от война земя изглежда единствено кучешкият лай ставаше все по-силен. Хийоши излезе навън.
— Е, аз тръгвам.
Не можа да каже нищо друго, дори и „грижете се за себе си“ — думите засядаха в гърлото му.
Майка му се поклони ниско пред олтара. Оцуми, взела на ръце разплакания Кочику, се завтече след него.
— Довиждане — каза Хийоши.
После не погледна назад. Фигурата му се смаляваше и смаляваше, докато съвсем се изгуби от погледа. Може би от студа, нощта беше много ясна.
На няколко мили от Кийосу и на по-малко от десет от Нагоя беше селото Хачисука. Откъдето и да влезе човек в него, почти отвсякъде се виждаше един хълм с формата на шапка. По пладне в летния гъсталак се чуваше само песента на цикадите; нощем силуетите на големи летящи прилепи прорязваха лицето на луната.
— Йо!
— Йо! — се чу в отговор като ехо от вътрешността на гъсталака.
Ров, пълен с вода от река Кание, опасваше високите скали и големите дървета на хълма. Ако не се загледаш, сигурно нямаше да забележиш, че водата гъмжи от тъмни синьо-зелени водорасли, каквито обикновено има в застоялите естествени водоеми. Те никнеха по потъмнелите от времето каменни стени и насипите, цяло столетие защитавали това място, а заедно с него — наследниците на господарите на областта и техния имот и власт.
Отвън погледнато, беше почти невъзможно да се отгатне колко хиляди и дори десетки хиляди акра обитаема земя имаше върху хълма. Домът принадлежеше на един могъщ местен род от село Хачисука и стопаните му от много поколения насам бяха известни с детското си име Короку. Сегашният господар се казваше Хачисука Короку.
— Йооо! Отворете портата!
От другата страна на рова се донасяха гласовете на четирима или петима мъже. Единият беше Короку.
Истината бе, че нито той, нито предците му бяха от благородното потекло, с което се хвалеха, нито пък имаха права върху земята и управлението й. Бяха един могъщ местен род, но нищо повече. Макар Короку да бе наричан господар, а тези мъже — негова свита, всъщност в целия му дом имаше нещо делово и простовато. Между главата на домакинство и обкръжението му е естествено да се държат свойски помежду си, но отношенията между Короку и неговите мъже по-скоро наподобяваха такива между главатаря на шайка и хората, които го следват.
— Какво ли прави? — промърмори Короку.
— Какво се моткаш, пазачо? — провикна се не за първи път един от свитата.
— Йооо!
Този път се чу отговорът на пазача и дървената порта с тъп звук се отвори.
— Кой е?
От ляво и от дясно ги наобиколиха мъже с металически фенери, прилични на закачени на тънки пръчки камбани. Такива фенери могат да бъдат носени на бойното поле или в дъжд.
— Короку е — отвърна той, облян от светлината на лампите.
— Добре дошъл.
При преминаването си през портата хората се назоваваха по име.
— Инада Ойносуке.
— Аояма Шиншичи.
— Нагай Ханоджо.
— Мацубара Такуми.
С тежки стъпки продължиха надолу по един широк, тъмен коридор към вътрешността на къщата. По цялото му протежение лицата на слугите, жените, съпругите и децата — множеството, което съставляваше това голямо семейство — кимаха за поздрав на главата на рода, върнал се от външния свят. Короку отвръщаше на поздравите на всеки поне с поглед. Като стигна в централното помещение, той седна тежко на една кръгла сламена постелка. Малка лампа осветяваше ясно бръчките по лицето му. „Да не е в лошо настроение?“, зачудиха се притеснени жените, докато носеха вода, чай и питки от черен фасул.
— Ойносуке? — обади се Короку след малко и се обърна към този от свитата, който седеше най-далеч от него. — Добре ни посрамиха тази вечер, а?
— Така е — съгласи се Ойносуке.
Четиримата мъже, седнали редом с Короку, имаха огорчен вид. Той самият сякаш не можеше да намери отдушник за лошото си настроение.
Читать дальше