Ейджи Йошикава - Тайко

— Каза ли, че ще го изгони скоро?

— Не. Каза, че все още смятал тази маймунка за благонадеждна и тогава аз го попитах дали е намислил да отхрани съучастник на крадци.

— Още от самото начало не ми харесваха очите на това момче.

— И това му споменах и най-накрая той рече, че щом не се нрави на никого, няма друг изход, освен да го изгони. Добави, че понеже го е приел по препоръка на Като от Ябуяма, ще му бъде трудно да го направи. Най-добре би било с това да се заемем ние и да намерим някой благовиден предлог да го махнем, оттук.

— Добре. Вече не мога да понасям този песоглавец да работи тука дори още за половин ден. Той сега какво прави?

— Увива съдове в склада. Да му кажа ли, че искаш да го видиш?

— Не, моля те. Дори видът му само не ми понася. Сега, след като баща ти се е съгласил, няма ли да можеш ти сам да му кажеш, че от днес е изгонен и да го пратиш да си върви?

— Добре — отвърна Офуку, макар да го беше малко страх. — А със заплатата му какво да правя?

— От самото начало не сме се обвързвали с обещание да му заделяме пари за заплащане. А и макар да не е кой знае какъв работник, сме го хранили и обличали. Това е дори повече, отколкото заслужава. Е, остави му дрехите, с които е облечен и му дай две стиски сол.

Офуку беше прекалено изплашен да каже сам всичкото това на Хийоши и затова взе със себе си в склада още един човек. Щом надникна вътре, видя момчето да работи само, покрито от глава до пети с парченца слама.

— Да? Какво искате? — отвърна Хийоши с необичайно жив глас, като се изправи на крака пред Офуку.

Беше решил, че не ще е много добре да разправя за станалото предната нощ и не беше казал за това на никого, обаче бе горд от себе си — дотолкова, че тайно очакваше похвалата на господаря.

Офуку, придружаван от най-мускулестия от работниците — този, от който Хийоши най-много се плашеше — каза:

— Днес можеш да си ходиш, Маймунчо.

— Къде да си ходя? — попита изненадано момчето.

— У дома. Нали още си имаш къща?

— Имам, обаче…

— От днес не си на работа тук. Можеш да запазиш дрехите.

— Даваме ти ги заради добрината на господарката — обади се работникът, като му подаде солта и вързопа с дрехи. — Няма нужда да изказваш почитания на господаря, тъй че може да си тръгваш още сега.

Хийоши зашеметен усети как кръвта нахлува в лицето му. Гневът в неговия поглед сякаш прониза Офуку. Онзи се дръпна назад, взе от мъжа вързопа и торбичката със солта, сложи ги на земята и бързешком се отдалечи. По изражението в очите на Хийоши изглеждаше, като че се кани да се спусне след отдалечаващия се Офуку, но, заслепено от плача, момчето не можеше всъщност да види нищо. Спомни си насълзеното лице на своята майка, когато тя го предупреждаваше, че ако още веднъж бъде изгонен от работа, не ще може да погледне никого в очите и това ще посрами мъжа на сестра й. Споменът за вида на лицето и тялото й, изпито от бедност и раждания, го накара да преглътне сълзите. Носът му спря да тече, но той остана за момент на същото място, без да знае какво да направи после. Кръвта му кипеше от негодувание.

— Маймунке — провикна се един от работниците, — какво се е случило? Пак ли си оплескал нещо, а? Казаха ти да си ходиш, тъй ли? На петнайсет си — където и да отидеш, ще можеш да работиш поне за единия хляб. Бъди мъж и стига си хленчил.

Без да спират да работят, останалите работници му се заприсмиваха. Ушите му проглушаха от техния смях и подигравки и той реши да не плаче пред тях. Наместо това се извърна рязко насреща им и оголи белите си зъби.

— Кой хленчи? Писна ми от тоя досаден стар дюкян. Този път ще отида да служа при някой самурай!

Закрепи вързопа на гърба си, върза торбичката със сол за една бамбукова пръчка и я метна небрежно през рамо.

— На самурай ще служиш! — присмя му се един от работниците. — Що за начин да се сбогуваш с нас?

Всички се изсмяха.

Никой не мразеше Хийоши, но никой не го и съжаляваше. Самият той пък, още щом пристъпи от другата страна на пръстената стена, усети как сърцето му се изпълва от ясната синева на небето. Почувства се освободен.

През есента на миналата година Като Данджо се беше сражавал в битката при Адзукидзака. Нетърпелив да се отличи в боя, той се втурна посред отрядите на Имагава и бе ранен така тежко, че трябваше завинаги да се завърне у дома си. Сега спеше постоянно в своята къща в Ябуяма. Щом дните към края на годината застудяха, раната от копие в стомаха му започна все да се обажда. Непрестанно стенеше от болка.