Ейджи Йошикава - Мусаши

Нападателите, разбрали каква грешка са допуснали, като не пратиха на първо време трима-четирима мъже да се втурнат в банята, започнаха да си подвикват насърчително. Ясно беше обаче, че са надхитрени.

Някъде на десетия път, когато оръжието на Такедзо се удари в земята, то се счупи. Тогава той докопа един голям камък и го запрати срещу мъжете, които вече даваха признаци, че отстъпват.

— Вижте го, влязъл е в къщата! — извика един от тях, докато в същото време Осуги и снаха й изскочиха в градината отзад.

Докато преминаваше с невъобразим шум през стаите, Такедзо закрещя:

— Къде са дрехите ми? Върнете ми дрехите!

Наоколо имаше работно облекло, без да става дума за изящната ракла за кимона — момчето обаче не им обърна внимание. Напрягаше поглед в полумрака, за да открие собствената си окъсана дреха. Най-сетне я зърна в ъгъла на кухнята, хвана я с една ръка и като намери къде да стъпи върху една голяма кирпичена пещ, се провря през един малък и висок прозорец навън. Докато се добираше до покрива, преследвачите му, вече напълно объркани, запроклинаха и се заоправдаваха, задето не са успели да го уловят.

Застанал посред покрива, Такедзо без да бърза надяна кимоното си. Откъсна със зъби ивица плат от пояса и събра влажната си коса на тила, като така я пристегна в основата, че веждите и краищата на очите му се издължиха.

Пролетното небе бе пълно със звезди.

Ежедневното претърсване на планината продължаваше и това бавеше полската работа; селяните не можеха нито да сеят нивите, нито да се грижат за копринените си буби. Пред къщата на селския старейшина и на всеки кръстопът имаше окачени големи обяви за значителна награда за всеки, който хване или убие Такедзо, заедно с подходящо възнаграждение за всякакви сведения, които да подпомогнат неговото задържане. Написаното беше скрепено с авторитетния подпис на Икеда Терумаса, господар на крепостта Химеджи.

В дома на семейство Хониден цареше паника. Разтреперани от смъртен страх да не би Такедзо да се върне, за да си отмъсти, Осуги и близките й залостиха главната порта и препречиха всички входове. Хората, които под ръководството на войници от Химеджи участваха в търсенето, започнаха да кроят нови планове как да бъде уловен беглеца. Засега всичките им усилия се оказваха напразни.

— Убил е още един! — провикна се някой от селяните.

— Къде? Кой е бил този път?

— Някакъв самурай. Още никой не го е разпознал кой е.

Трупът бе открит близо до една пътека в покрайнините на селото, с глава между високата тръстика и нелепо щръкнали към небето нозе. Изплашени, но все така неизлечимо любопитни, селяните се стекоха наоколо и забъбриха шумно помежду си. Черепът на мъжа бе разбит, явно с един от дървените стълбове, на които бе окачена обявата. Сега той лежеше окървавен върху тялото. От погледа на зяпачите не можеше да убегна списъкът с обещаните награди. Някои се засмяха мрачно на злощастното съвпадение.

С намръщено и бледо лице от тълпата излезе Оцу. Искаше й се да не е поглеждала към лицето на мъртвеца, което сега, като се забърза към храма, се заопитва да изличи от паметта си. В подножието на хълма се сблъска с офицера, отседнал в светилището заедно с пет-шест от хората си. Чули бяха за кръвожадното убийство и сега отиваха да разследват обстоятелствата. Като видя момичето, офицерът се ухили.

— Къде си била, Оцу? — попита той свойски.

— На пазар — отвърна късо момичето.

Като го подмина само с един поглед, тя забърза нагоре по каменните стъпала на храма. От самото начало този мъж не й харесваше — особено я отблъскваха тънките му мустачки, — но пък откакто онази вечер той се опита да я насили, самият негов вид я изпълваше с отвращение.

Такуан бе седнал пред главната зала и си играеше с някакво бездомно куче. Момичето минаваше бързешком на известно разстояние, за да избегне краставото животно, когато монахът вдигна поглед и извика:

— Оцу, има писмо за теб.

— За мен ли? — попита тя недоверчиво.

— Да, беше излязла, когато дойде вестоносецът и той го остави на мен. — Извади малкия свитък от ръкава на кимоното си и като й го подаде, добави: — Не изглеждаш много добре. Нещо лошо ли се е случило?

— Зле ми е. Видях един мъртвец да лежи там в тревата. Очите му още бяха отворени, имаше и кръв…

— Не бива да гледаш такива неща. Но, струва ми се, както е тръгнало напоследък, ще трябва да вървиш само със затворени очи. Тези дни само в трупове се препъвам. Ха! А чувах, че това село било като малък рай!