Йордан Йовков: Облог

Спрян, конярят още гледаше. Той не очакваше, че жътвата ще почне още днес.

— Празник е, а жънат… — си каза той. Но внезапна радост огря лицето муи той извика: — А, меджия е това. О, и Яна е там! — той бързо обърна коня и като вятър полетя към жътварите.

Скоро той беше там. Жътварите, повечето моми, весело го посрещнаха.

— Тъкмо навреме, Ненчо. Добре дошел — помагачи ни трябват. — С тия думи посрещна коняря Стойчо Гюрлюкът, един страхотен гигант, но весел и добродушен човек. Както се виждаше, работниците бяха негови. На една страна свиреше Илия Гайдарджията.

— Хайде — подзе Гюрлюкът, — камшикът ти е добър и стига далеч. Гледай, която не жени добре, шибай…

Ненчо си връзваше коня за една кола. Жътварките се заляха във висок смях и веднага като град се посипаха върху му закачките им:

— Камшик ли, бай Стойчо? Ние не сме коне… Я дай му сърп!…

— Какво ти правят момите, Ненчо…

— Ти си им оскубал косите бре, тези върви да напрвиш…

— Той ги е оставил сами, ама в коя ли нива хоро ще играят…

— Е, да играят пък. Житото узря, ще го овършеят…

Конярят рядко оставаше длъжен на такива закачки и всякога намираше какво да отговори, но сега той мълчеше. Още щом стигна, той забеляза Яна, сърцето му заби силно, смути се и се развълнува. А тя наистина беше там и като ален мак между златни класове личеше сред четата жетварки. Като стъбло на млада топола беше стройна и тънка снагата й, обли, хубави рамене се очертаваха под ръкавите на бялата й риза. А в сянката на голямата жътварска забрадка се криеше хубаво лице с големи черни очи, пълни с лучи и заградени с такива гъсти тъмни ресници, като ресниците на чернокласо жито. В косите й бяха затъкнати китки от ален мак и огнените му отражения падаха върху бялото й лице. Леко и чевръсто тя издигаше ръкойката си на сърпа, хвърляше я настрана, поглеждаше бързо коняря и, отхвърляйки назад дългите си коси, почваше отново да жъне…

— Ненчо, ще взема аз камшика, че от тебе. Обърка момите, паламарките падат, ще си изрежат ръцете. Очите им все назад. Я вземи тоя сърп! Хайде, аз пък ще връзвам… — Гюрлюкът подаваше сърпа си на коняря.

— Бай Стойчо, кажи му баре как се държи… — ядовито забеляза Ирина. Едра, пълна мома, тя знаеше, че конярят обича Яна, и измамена в надеждите си, преследваше го с ревността си.

Конярят се обиди. Той бързо хвърли камшика, чантата и абата си.

— Дай си сърпа, бай Стойчо! Да видят как се жъне. — И като грабна сърпа, наведе се и бързо почнаха да падат класовете под опитната му силна ръка.

— Полека, полека, хергеле на гониш — забеляза Гюрлюкът.

— Я се обърни, колко клас е останал. Сякаш че твоето хергеле е минало — закачи го Ирина.

— Така се жъне! — Конярят се беше изправил и гледаше жътварките. — Кой е, що знае повече? Кой може да ме наджъне? Да видя…

— Кой ли? Аз мога. Де си видял ти жътва… — Това беше Яна. Всички я загледаха изненадани.

— О, Яно, остави се — обади се ниско дружката й до нея.

— Защо… аз ще го надмина. Аз щете наджъна, Ненчо!…

Жътварите спряха. Ненчо гледаше усмихнат, сякаш още те вярваше.

— Добре, наемаш ли се? Да почнем тогава — каза той.

— Чакайте — намеси се Гюрлюкът, — така облог не става. Да се разберем. Какво ще правим тоя, който падне? Ето що: всеки от вас ще пожъне е ще върже само по един сноп. Който закъснее, той е победен; него тогава ще вържеш в снопа му, хубаво да знайте!…

— О, Яно ще стърчиш в снопа… Недей… — обади се една.

— Оставете я… Конярят така по-лесно ще я дигне на коня — каза ниско друга. Тя беше Ирина.

— Добре — каза Ненчо, — съгласен съм и тъй да е… Дръпнете се назад. Хайде, Яно!

Двамата излязоха напред. Жътварите гледаха неподвижни. Надпреварването се започна. Изведнъж Ненчо се обърна и потърси с очи Илия Гайдарджията. С гайдата си под мишницата още, и той, както другите, се беше захласнал.

— Илия, защо стоиш… Свири!…

Илия сякаш това и чакаше. Той засвири веселата и игрива мелодия, под звуковете на която ставаха обикновено борбите по селските сборове. Той бързо съобрази, че това ще бъде може би най-уместно.

Конярят и Яна зажънаха вече. Те бяха близо един до други, деляха ги само няколко крачки. Конярят широко размахваше сърпа, грабеше чевръсто и силно с паламарката си и когато се изправяше, хвърляше големи, дебели ръкои. Яна, насърчавана от дружките си, гледаше да не остане назад. Често тя поглеждаше коняря. Колко хубав и силен беше той сега! Черната му коса падаше на кичури по челото му, силната му и стройна снага дишаше здраве и сила. И под чара на тая близост, завладяна от мисълта, че той я обича, че той затова се надпреварва с нея, а не с друга, малкото сърце на жътварката се преливаше от радост и щастие. Тя се разсейваше, ръцете й се разтрепераха, сърпът вече не я слушаше… Тя чувстваше вече поражението си.