Йордан Йовков: Последни римляни

Те бяха многобройна фаланга от железни борци, които, получили сякаш от самото провидение голяма и тежка мисия, трябвало е да имат добродетели и качества по-големи от тия на обикновените смъртни. Из безутешния хаос, който е покривал като тъмна, беззвездна нощ цялата страна, трябвало е да се създаде и да се изгради сградата на новия свободен и културен живог. И с усилията и смелостта на титани, които градят кула, за да стигнат небето, те почват своя тежък, упорен труд, горди и вдъхновени от съзнанието, че за да бъде тая сграда трайна и здрава, те, както говори и народното предание, трябва да вградят в нея и собствените си души. Те работят. Виждаме ги приведени над книгите в тишината на безсънни нощи, вдъхновени учители сред възторжените и пламенни души на младежи, войводи под кървави знамена в усоите на Балкана, бродящи апостоли от село на село и от град на град. Виждаме ги с оковани ръце да отиват спокойни и горди към бесилките, в безумно отчаяние да разбиват сами главите си о тъмничните зидове, да тъгуват и креят сред горещите пясъци на Анадола. А в душите на всички гори едно-едниствено чувство, искрено, силно и свето, като религиозен екстаз: безкрайната обич към родната страна.

Често, когато съм чел някои документи от това велико минало, бивал съм трогвай до сълзи от тая беззаветна до себеотрицание обич. И тоя странен език, изпълнен с руски и черковнославянски думи, ту наивен и безхитростен, ту несръчно риторичен — всякога, когато се спомене отечеството, дългът и обичта към него, изведнъж тоя старинен език става необикновено хубав, топъл и лиричен, добива сякаш ритъма и музиката на народна песен, задушевността на молитва, вдъхновението на химн. Отечество! Какъв дълбок и мистичен смисъл е имала тая дума в тия отколешни дни!

Миналото е по-мило, по-хубаво. Струва ми се, че някога е имало хора, които по-силно, по-искрено и дълбоко са обичали своята земя. От тях днес малцина са живи. Но когато случайно се появят някъде кого не поразяват те с величието и благородството, което грее на лицата им — отразените лъчи на една чиста душа, чиста като снежната белина на косите им. Те се явяват понякога сред суетните и празни множества, отчуждени и самотни, строги паметници на миналото, явяват се с бавната, мълчелива походка на оживялата каменна статуя на Командора. Те са малко. Като уморени работници, след тежък труд те си отиват един след друг, в сиянието на един светъл заник, отиват си с гордото величие на последни римляни.

Аз бях се върнал и незабелязано се озовах отново пред драпираната с черно къща. Вратите все още зееха отворени, оставени сякаш тъй от самата смърт. Някъде вътре, където водеше хладният и тих коридор, в мрака и тишината на някоя стая, сред трепетния пламък на свещите, лежи сега старият покойник. Иска ми се да вляза. Бих влязъл, ако не мислех за учудените и въпросителни погледи, които срещат всеки непознат. Но аз бих искал да видя това лице, бледно и тихо, със застиналото спокойствие на сън и на почивка, спокойствие, което може да положи само съзнанието за честно изпълнен дълг. Сега там трябва да ходят предпазливо, да приказват тихо. Нали не трябва да се смущава сьнят на тоя, който е бдял през цял живот?

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов или екип на abc дизайн

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7913]

Последна редакция: 2008-05-25 08:00:00