Йордан Йовков - Един спомен

Има много места и много средства за увековечаване на мъченичествата, подвизите и големите дела. Едно от тях и, може би, най-популярното, привично и любимо на всеки ум — това са годишнините. Народите, подобно на отделните личности, обичат да подчертават и отбелязват паметните дати на живота си и много дни в календари, отредени на светци и мъченици, се посветяват на други труженици и други герои. Ние преживяхме една година, изпълнена с радост и тържество, но и помрачена с нещастие и горест. Всеки ден на тая година има своето събитие, своя празник или своя траур. И когато времето повръща отново дните, всеки от тях донася някой спомен и сключва една годишнина.

Навършват се две години от атаката на Чаталджа. Не виденията на едно минало, а като че виждам суровата и мрачна действителност на тия дни. Нахлуването и настъплението в Тракия ставаше с една невероятна стремителпост и бързина. Над разкаляните полета, под облачното и дъждовно небе, войната преминаваше с бързината и свирепостта на буря, която с блясъка на светкавиците си, с тежкия грохот на гърмежите си се местеше от едно място на друго, отминаваше и глъхнеше все повече и повече на юг.

В последните дни на октомври армията беше вече пред Чаталджа. Настъпи напрегната и заплашителна пауза, която все пак даваше радостно облекчение след умората и страданията. Бяха хубави и слънчеви дни. Навред се редяха биваци сред пейзажите на една екзотична природа, разкошна и хубава дори в късната есен: горите пазеха зеленината си, в полетата имаше още цветя, южният вятър идеше на страстни и огнедишащи пориви. Отвсякъде се откриваха нови и невиждани хоризонти, които учудваха и смайваха, подобно па панорамата, която се открива пред очите на пътника, достигнал най-високия планински връх. От скалите на Акаланската височина войниците, облечени в сивите си шинели, със загорели и обветрени лица, можеха да виждат сега на една страна Черно море, мъгляво, тъмно и неприветливо, а на друга — Мраморно море, бяло и светло, като разляно сребро, задрямало в тишината и негата на топлия юг. Очите се взираха и по-далече, зад мълчеливата и загадъчна линия на чаталджанските хълмове, погледът чезнеше в мъглявите далечини, без да открие нещо, но във въображението въставаше мистичното видение на големия град, безбройни бели минарета, отправени към небето, мраморни дворци, хвърлили отраженията си в огледалото на тихите заливи — всички чудеса и всички тайни на приказките от хиляда и една нощ.

И всичко това, което векове е било само мечта, а сега ставаше действителност, справедливо и естествено даваше вярата в края на едно тържество, в последните дарове на едно щастие, което се беше показало разточително и щедро. В душите проникваше насладата от честно завършения труд и тихият зов на далечните огнища. Но в такива минути на упование и надежда идат големите нещастия, за да бъдат по-жестоки и по-мъчителни. Наместо разбития неприятел, към когото сега нямаше повече омраза, който даже изглеждаше добър, защото беше нещастен — наместо него се яви друг, невидим и непобедим. Яви се холерата. Яви се неочаквано и внезапно, като че в един само час, в една само нощ. Никое сражение не беше дало толкова много и безполезни жертви. И тая армия от калени и изпитани войници, която сама носеше стихията на разрушението и смъртта, против тая напаст нямаше още средства, изтръпна и се смути. Тия хора бяха навикнали да гледат право в лицето на смъртта, но сега тая смърт беше друга, коварна и невидима, тържествуваща и неумолима. Тя се втурваше сред най-голямото безгрижие, сред смеха и шегите, отнасяше жертвите си още с усмивката на устните им, с недовършените им разговори. Неведнъж при първото развиделяване на деня намираха мъртъв тоя, когото през нощта мислеха само задрямал, сложил доверчиво глава върху рамото на другаря си. Няма друг по-страшен и по-вледеняващ от тоя ужас, който беше прострял тъмните си крила над чаталджанските лагери!

Млади и жизнерадостни момчета, които имаха още много сили и много здраве, умираха нечакано и безропотно, умираха с някакво недоумение и с един трагичен въпрос в застиналия и неподвижен поглед. Това напомняше само безнадеждността и жестоката гибел на хора, поглъщани от подвижни пясъци, напомняше безпомощността и страданията на лъв, който трябва да умре не от друго, а от невидимите жила на отровни мухи.

На 4 ноември се почна атаката. Тарфа, Софас, Калфакьой — това не бяха нищо друго, освен пространни и мрачни гробници.