Йордан Йовков - Албена (Драма в три действия)

ДАСКАЛ ТОДОР. Стара севда, кмете…

КМЕТЪТ МАРИН. Севда. Пусто дърво.

ХАДЖИ АНДРЕЯ (сърдит, върви с бързи, ситни крачки и често почуква с бастуна си) . Срам, кмете, срам! Срам за България, кмете!

КМЕТЪТ МАРИН. Защо, дядо хаджи, какво има?

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Какво е туй, я чуй. (Чува се гайдата и провиквания ). Гайда. Ний християни ли сме, или не, има ли господ над нас, или не. И питаш още какво има… Де отиде онзи хубостник, де отиде Гаврил, тук го видях… ( На кмета.) Ти, ако си власт, защо стоиш? Кога дойде избор, вървиш подир мене като сянката ми — изберете ме, дядо хаджи, изберете ме, дядо хаджи. Е хубаво, избрахме те. Де ти е управията сега?

КМЕТЪТ МАРИН. Ама какво има бе, дядо хаджи, какво съм виновен аз…

ХАДЖИ АНДРЕЯ Ти си власт, ти тряба да туриш ред в селото. Може ли сега да свирят гайди, да се пиянствува? Кое време е? Велики понеделник е, великата неделя захваща, мъките господни. Сега е пост, на черква се ходи. А те седнали на кръчмата и като поганци ядат и пият. Може ли таквоз нещо, може ли?

ДАСКАЛ ТОДОР. Право казва дядо хаджи. Слободия, слободия, обаче…

КМЕТЪТ МАРИН. И аз не виждам ли, че не е пътно? Затуй дойдох насам, да видя…

ХАДЖИ АНДРЕЯ (по-високо и по-сърдито ). А защо стоиш? Защо не ги разпъдиш? Защо не ги пъхнеш в маазата? Я погледни! (Показва към нивите.) Какви ниви са, какъв берекет! Утре ще удари един град, та нищо няма да остане. ( Чуват се провиквания; хаджи Андрея се хваща за главата.) Бре, бре, бре! Без срам хора, без грях хора!

ДАСКАЛ ТОДОР. Млади хора, обаче…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Млади, млади, млади! Като че ний не сме били млади. Кмете, отваряй си очите, в селото става нещо, непътни работи стават. Аз всичко знам. Мислиш ли, че не знам защо синът на Сенебирлията обикаля насам? И още колко знам! Има един дявол в туй село, трябва да му се строшат рогата. И моя Гаврил…да бях го сварил…

ДАСКАЛ ТОДОР. Тъй е. Обаче като попреминат годинките…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Мълчи и ти, даскал си бил. Едно време жена като срещнеше мъж, не смееше да го погледне. А сега — набелисала се, начервила се, изписала вежди като кадъна, гледа те право в очите и се хили като гевендия. Такваз жена има в наше село. И дърти магарета оставили жените си и тръгнали подир нея. Не град, господ камъни ще спусне да ни избие. И ти, кмете, стоиш, нищо не виждаш, а?

КМЕТЪТ МАРИН. Какво да правя бе, дядо хаджи, ако съм кмет, дава не съм господ. На хорските жени аз не мога да заповядам…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Когато мъжът и е дърво и не може да й съди, ти си кмет и ти ще й съдиш. Селото се разваля, казвам ти, къщи се развалят. (Провиквания.) На, и тия, слушаш ги, а нищо не правиш.

КМЕТЪТ МАРИН. Е, дядо хаджи… Затуй съм дошел, казах. Ей сега ще ида…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Върви де! Върви де! Ей сега ще чукне черква. Изпъди ги! Затвори ги! Нямат срам, нямат страх от бога! Гаврил, де го Гаврил, аз да го намеря него. (Отива си към село.)

ДАСКАЛ ТОДОР. Опърничав е, обаче… има право. Албена много го прекали!

КМЕТЪТ МАРИН. И ти, даскале, с твойто о б а ч е… Какво е крива Албена? Крива ли е, че са зяпнали всички в нея?

ГАВРИЛ (излиза от мелницата) . Отиде ли си?

КМЕТЪТ МАРИН. Чакай да отида да кажа на ония да млъкнат. (Излиза наляво.)

ГАВРИЛ. Отиде ли си? Какво каза?

ДАСКАЛ ТОДОР. А бе твоя чичо е умен човек. Намират му махана, обаче човека си е прав. Какво ще каже — тя е, кай, крива за всичко — Албена. Дърти магарета, кай, оставили са жените и децата си и са тръгнали подир нея.

ГАВРИЛ. А кмета? Той що каза?

КУЦАР (откъм мелницата) . Бай Тодоре, ела, че ти дойде ред. Бай Нягул каза, ела…

ДАСКАЛ ТОДОР. Ще дойда. Ей сега ще дойда.

КУЦАР. Реда ти дойде. Бай Нягул каза.

ДАСКАЛ ТОДОР. Добре де, добре. Ще дойда, ей сега ще дойда.

ГАВРИЛ. Е, та… кмета, какво каза кмета?

ДАСКАЛ ТОДОР. Какво ще каже кмета? — И той, казва същото.

ГАВРИЛ. Тъй ли? Какъв е той! Колко е чист той, аз знам…

ДАСКАЛ ТОДОР. Какво, и той ли?… (Смее се .) Значи, всички, а? ( Смее се.) Таз Албена! Таз Албена!

КУЦАР (от вратата на мелницата) . Бай Тодоре, ела, че захващаме.

ДАСКАЛ ТОДОР. Ида, ида! Да вървя да меля. Ела, Гаврилчо, да ми помагаш!

ГАВРИЛ. Не, аз ще си ходя.

ДАСКАЛ ТОДОР. Тогаз да вървя аз… (Влиза в мелницата. Гаврил остава ни мястото си, за минута загледан към къщите, и след туй си отива по пътеката надясно. Пред мелницата не остава никой.)

Дядо Власю и Иван Сенебирски идат откьм кръчмата. И двамата са пийнали.

ДЯДО ВЛАСЮ. Остави го ти кмета. Кмета е луд. Я си гледай работата! (Пее си нещо .) Ей тук да поседнем, Иванчо, и тука е хубаво. ( Сядат на пейката под чердака.) Ама тебе още те е яд, както вижда. Остави се холан!