Йордан Йовков - Триумф

Това беше при Кочмар.

Една румънска бригада настъпваше по шосето, откъм Добрич. Авангардът заемаше Кочмар, главните сили бяха до Карапелит. Но само челните роти се спущаха в това село и се губеха между зелените овошки. По-голямата част от войските оставаше в полето. Времето беше хубаво — слънце, бистър и кристален въздух, какъвто имат само есенните дни. Ясно можеше да се наблюдава грамадната колона как лъкатуши сред поженатите ниви, приижда лениво и тежко, обгърнати с гъсти облаци прах, който плуваше след нея, като опашката на комета. През топлите дни тая следа е неизбежна и лесно издава движението на войските.

Но румъните малко се грижеха за това. Те бяха в медените дни на войната — опасности нямаше, още тегла не бяха изпитани. И в шествието на тия войски, които се опиваха от множеството и привидната си сила, имаше някаква парадна тържественост, изпъстрена с театрални жестове и пози.

Началникът на авангарда беше в Кочмар. Той командуваше две дружини и се казваше майор Крачунеско, внушителен и едър човек. На мегдани пред кръчмата изнесоха маса и разгънаха картата. Майорът нямаше кой знае какви важни задачи да разрешава, но се приведе и загледа в нея замислено и важно. Отстрани войниците наблюдаваха и чакаха. Около майора стояха офицерите му, униформите им бята нови, всички бяха гладко избръснати и чисти, прекалено вежливи и коректни. Пристигна донесение, че един български ескадрон избягал, щом забелязал румънските патрули. Офицерите се спогледаха и знаменателно се усмихнаха. Но майорът изслуша донесението спокойно, надменно и хладно. Изражението на лицето му говореше, че това е дребна работа и инак не може да бъде. Той се развесели, смееше се, шегуваше се с офицерите, говореше разглезено и напевно.

Докараха няколко души селяни. Между голите ножове на конвойните войници те стояха гологлави, гледаха в земята изпод гъстите си вежди и смутени чоплеха калпаците си. Майор Крачунеско стана неузнаваем. Лицето му се зачерви, после посиня. Никой не знаеше каква е вината на тия хора, самите те не знаеха защо големецът ги ругае, защо ги нарича разбойници, варвари дебелоглави. Раздразнението на майора растеше. Той заплаши, че ще ги разстреля до един, но по-рано ще трябва да се изловят всички. Многобройни патрули се разтичаха по разни посоки из селото.

Една българска конна дивизия наближаваше Кочмар. Ескадронът, който преди малко избяга, беше довел още много други. Противоположността между двете неприятелски войски, които заставаха една срещу друга, не беше само в рода на оръжието. Наистина, една пехотна бригада в походен строй е тежка и неповратлива маса, тя е и някак сляпа — не твърде надалеч може да вижда и да знае какво става. При това румъните чакаха едно сражение точно по правилата на науката, методично и спокойно. А ония, които идеха срещу тях, малко инак разбираха работата си. Отколе и в много войни те бяха изгорили в огъня на битките всички книжни понятия за войната и знаеха само катехизиса, написан върху острието на саблите им.

Дивизията се приближаваше непоколебимо, уверено и скрито. Ескадроните пълзяха като змии из долините, прикриваха се из храсталаците и кукурузите. Но в очите на румъните бяха хвърлени части, които не мислеха да се крият: това бяха многобройни разезди и дозорни. Те се разхвърчаха навсякъде, като орляк ястреби — досадни, нахално смели. Налитаха пред фронта, надничаха по фланговете, мяркаха се дори зад тила, бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха. Тия тайнствени конници препускаха навсякъде около бригадата, сякаш я оплитаха в някаква мрежа, невидима и опасна. Майор Крачунеско за първи път през тоя поход се смути.

Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях — стремителна атака, в която се чувствуваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха. Авангардът трябваше да се оттегли правилно и спокойно на по-задни позиция. Всичко това, мислеше си майор Крачунеско, уставът предвижда и допуща.

Но тук стана нещо неочаквано и страшно.

Ескадроннте, конто досега се притаяваха и подобно на хищници дебнеха жертвата си, нахвърлиха се върху нея. Денят беше много тих и ясен, небето — безоблачно и светло. Но същинска буря се носеше ниско по земята. Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиледи копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Огделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно. Авангардът беше отрязан и заобиколен.