Йордан Йовков - Празно гняздо

Поуморен от стълбите, даскал Ангел се спря и се изправи на вратата: сух, само кожа и кости, с хлътнали дълбоки очи, едното от които беше сляпо, изпит и бледен, той приличаше на смъртник, не на жив човек. Но такъв той си беше от години и ако дъщеря му Мария се обърна към него, когато влезе, и го загледа внимателно, то беше за друго: тя забеляза, че даскал Ангел беше настръхнал, едното му око, здравото, светеше като от треска, избелелите му устни трепереха. Всичко туй показваше, че даскал Ангел е страшно ядосан.

И наистина, като захвърли бастуна си (освен безбройните си други недъзи, даскал Ангел беше и куц), той се тръшна в къта и завика:

— Моят брат! Прелюбезния ми, обичния ми брат! Колкото го обичам, толкоз да живее! Да гебердяса, да пукне! — Даскал Ангел издигна гласа си и с още по-голяма омраза зареди: — Вълци главата му да късат, да ослепее! Аз ако съм сляп с едното око, той с двете да ослепее! Да го видя с торба от портата на портата да проси…

— Тате! — опита се да го спре дъщеря му кротко, но с укор. — Не думай тъй, тате…

Даскал Ангел се завъртя на мястото си като ужилен.

— И ти ли? И ти ли ще ме ядосваш? Ще ме съдиш? Аз го зная него какъв е той, не ти. Знам го, че ми е ял хляба. Да го изгледам аз него и да го изуча, а той… Какво? Мислиш, че ми е благодарен ли? Той? Намерил си човека… Тази змия, тази усойница… Наклал се като свиня, само яде, яде. И дай му да се хили и се смее като… Пфу! И туй ми било чиляк…

Даскал Ангел говореше тъй — а това той правеше много често — за брата си, за даскал Андона, който учителствуваше в едно близко село. И той го хулеше било за някоя дребна причина, било без каквато и да е причина. Преди всичко той не обичаше даскал Андона, защото, докато сам беше уволнен отдавна, даскал Андон още учителствуваше, значи, още получаваше „жалване“. Освен туй, той беше болен, а на лицето на даскал Андона цъфтяха, дето се казва, божури — пълен беше, кръвен, здрав. И за каквото и да говореше, дори когато разказваше за ишиаса си, от който често страдаше, той умираше да се смее. Весел човек беше. И също такива весели, разложени, с широки сърца бяха всичките му домашни — и жена му, и дъщерите му. И богат не беше даскал Андон, но си живееше добре.

— Не ми е брат той! — извика по едно време даскал Ангел. — Не го ща! Не го признавам за брат!

Както шеташе из къщи, Мария се спря:

— Не думай тъй, тате. Чичо не е лош човек, пък какъвто и да е, брат ти е, тате…

Даскал Ангел се сепна и я погледна: макар да го укоряваше, но самата тя не се злеше, спокойна беше, очите й бяха засмени, сякаш някакъв огън огряваше отвътре цялото й лице, бяло и пълно. Тя беше снажна, едра мома, подът бумтеше под натъртените й стъпки, нанизите и гривните й звънтяха. „Какво има, защо е такава весела?“ — мислеше си даскал Ангел, като я гледаше и нечисто подозрение клъцна като змия сърцето му.

Неведнаж той беше връщал сватовници за нея. И вярваше и беше убеден, че прави това за нейно, а не за свое добро, не за да има кой да му шета и кой да го гледа. Освен туй Мария сама се присмиваше и сама отказваше на тия ергени, които и той връщаше. Само един — Никола — Авджи Тодоровия син, от същото село, в което живееше и даскал Андон, само той като че й беше по сърце и макар нищо да не каза, макар да не отиде против волята му, дълго време след като беше върнал Николовите сватовници, той я виждаше често със зачервени очи от плач. Отпосле й премина, помири се. „Аз ще й намеря едно добро момче — мислеше си даскал Ангел. — Като го харесам аз, ще го хареса и тя.“ Той знаеше, че това трябва да стане, че Мария не е малка, но все му се струваше, че е рано още, че има време.

— Я не се ядосвай, тате — каза Мария, след като беше сложила софрата. — Вземи да се нахраниш. Виж какво съм ти наготвила. — Тя сложи ръка върху неговата и добави: — Че аз се грижа за моя бащичко, за моя татко. И си го обичам аз, обичам си го…

Колкото и да беше коравосърдечен човек, даскал Ангел усети, че нещо сладко и топло се разлива в душата му. Жена му беше лоша (той поне мислеше тъй), но я прибра господ, синовете му се изжениха, отидоха по други села, забравиха го. Добре, че бог му даде това дете, дъщеря му, та да го гледа. „Детето“ — тъй я наричаше той, въпреки двайсет и петте й години, когато говореше за нея пред чужди хора. Струваше му се, че Мария никога няма да го оскърби, не ще отиде против волята му. „Аз сам ще й намеря едно момче“ — реши пак той в себе си.

Но някаква коварна мисъл се обаждаше издълбоко у него и му шептеше, че не всичко е тъй, както мисли и както вярва, че тук има друго нещо, но той не го знае. И даскал Ангел често поглеждаше дъщеря си. „Весела е, има нещо.“ — мислеше си той. Но да я разпитва нещо или да й се скара той не смееше и затуй гневът му се обърна пък срещу даскал Андона. Той взе да го ругае още по-страшно, още по-безмилостно.