Йордан Йовков - Скитникът

Дафин захвана да вижда ио-добре. И видя, че стаята беше бедна, опушена, гола — да замахнеш с трън, дето се казва, няма какво да закачиш. Край стената, на нисък одър, лежеше болен мъж, по риза, разгърден, с къса черна брада, сух и жълт като икона. За да се стопи тъй и да стане само кожа и кости, трябва от дълго да лежи, или пък зла болест отведнаж го е свалила. Една стара жена стоеше на колене до болния — чуваше се нейният дрезгав, почти мъжки глас.

Приготвяха, както се виждаше, тухла да парят болния. Изведнаж той заохка силно, завъртя се, двете жени се разтичаха около него. Опитваха едно, опитваха друго — нищо не помагаше. Като се мяташе на одъра, болният падна възнак, престана да охка, главата му се търколи като на мъртвец. Младата жена заплака с глас.

Съвсем неочаквано Дафин видя долу на земята, изпод парцаливи вети черги, русите чорлави глави на четири деца — две момченца и две момиченца. Като бардучета върху полицата на някой грънчар, те си приличаха едно на друго, приличаха си като зайци, но бяха едно от друго по-малки. Седешката те се обърнаха към болния и като видяха, че плаче майка им, заплакаха и те. Бабата се обърна и ги сгълча с дрезгавия си глас. Децата се умълчаха, но тъй като болният не отваряше очи, жената пак заплака. Заплакаха пак и децата.

Дафин се отдръпна от прозореца, отиде две-три крачки настрана и седна. Като слушаше още детския плач зад себе си, той погледна към небето, видя две-три звезди, след туй отпусна глава на ръката си. И усети, че очите му се наливат и една сълза потече по бузата му.

На сутринта, още по хлада и росата, той застана пред вратата на къщата. Жената излезе, видя го и Дафин разбра, че се уплаши, както се плашеха всички, които го виждаха.

— Какво искаш? — каза след малко, като го взе за просяк. — Нямаме хляб. Нищо не мога ти да.

Дафин се сниши, помъчи се да се усмихне, та брадясал и почернял, какъвто беше, да не изглежда тъй страшен.

— Стопанина ми е болен — продължи жената. — Цяла сюрия деца са на главата ми, та не знам какво ще правя. Беднотията ний си я знаем, ама барем да сме здрави, а то сега… Грях не грях, ще те върна да си идеш. Нямаме нищо…

— Аз мога да ви поработя — каза Дафин. — Аз съм ратай чиляк, слугувал съм при хората, мене ми иде отръки всяка работа. — Той забеляза, че жената го заслуша внимателно, и за да я успокои още повече, заговори по-бързо: — Аз отивам тука, в Белица, при Йоргаке, онзи богатия Иоргаке. Седях при него ратай, та ми задържа хакът за една година. Сега отивам да си го искам. Ама аз не бързам, може да поседя и хем ще почина, хем ще ви поработя…

Жената се позагледа настрана, помисли и каза:

— Хубаво, като искаш. То ний каква работа имаме. Имаме два вола, с тях Костадин, мъжът ми, ходеше на кирия. Остани пък, като искаш.

Излезе бабата и като разбра каква е работата, взе Дафина, заведе го из двора, за да му покаже едно-друго, и още на часа го настани на работа.

Скоро в селото се разбра, че у Костандинови има ратай.

— Какво стана Костадин, още ли лежи? — говореха си селяните, като минаваха покрай Костадиновата къща. — Какъв е тоз човек, дето ходи из двора?

— Ратай му е на Костадина.

— Ратай ли? Че кога Костадин стана господар, кога си хвана ратай!

— Бе добре, че се намери тоз човек. Да има кой да работи.

А Дафин работеше, както трябва, ходеше в къра, връщаше се. Той не се откъса от работата и когато след два-три деня Костадин се помина и го погребаха Дафин си стоеше настрана, оставяше жениге да си плачат, но сега още повече се почувствува, че в къщи има мъж, че има кой да работи. И Дафин като Костадина ходеше на кирия, но той беше як и когато не намереше кирия, залавяше се за всякаква работа: вадете камъни, носеше чували на воденицата, ринеше боклук, пазареше се да изкопае някой ров или да свърши друга такава тежка работа. А вечер се връщаше в къщи и слагаше в ръката на бабата парите, които беше спечелил.

И баба Донка, с дрезгавия си мъжки глас, казваше на децата:

— Целувайте ръка на чичо си Дафина. Хайде! Че той ви е баща сега.

И децата, като грънци еднакви, но все по-малки и по-малки, се нареждаха и му целуваха ръка.

А друг път, като останаха сами, вдовицата, Стефана, му каза:

— Човече, как ще ти се изплащам? Ако не беше ти, децата ми гладни щяха да умрат. Какво? Ще ходиш ли към Белица? И каква работа имаш с Иоргаке?

— От Иоргаке остана да вземам хак за една година, ама му го прощавам. Не, няма да ходя в Белица! — още по-твърдо каза Дафин. — Нийде няма да ходя. Тук ще си седя аз.