Йордан Йовков - Жетварят

— Виждаш ли какво време, дядо Недко? Лято. Цял свят работи, а ти?

Дядо Недко го погледна някак уморено, с примрежени очи.

— Да работят, които имат работа! — каза той.

— А ти? А ти?

— Аз ли? Аз и ти можем да не работим. Ти си кмет, аз съм иконописец.

— Иконописец ли? Пияница си ти, пияница!

Нейко се усети много ядосан, стресна се и да не дочака някой лош край, побърза, както винаги, да избяга и влезе в кръчмата. Дядо Недко погледна след него, бавно премести след туй погледа си към полето и пак се замисли. Друг път той не тъй лесно би се оставил да му дават съвети и да го обиждат, щеше да отвърне веднага с такива хапливи подмятания, че би ядосал и най-търпеливия човек. Тоя път той не каза нищо. Пък и Нейко надменно го остави и не рачи да приказва повече. След малко той излезе от кръчмата, мина пак покрай него, но тоя път дори и не го погледна.

Напоследък дядо Недко не беше твърде добре. Той отслабна, залиня, боледуваше често. Пролетта не го зарадва и не го ободри, напротив, в тия хубави и засмени дни най-лоши предчувствия го измъчваха, най-черни мисли му идваха на ума. Струваше му се, че е неизлечимо болен, че никой не е тъй изоставен и злочест, като него. Призракът на смъртта се изправяше пред очите му и той виждаше края на живота си, преминал без радост и без щастие. Нищо добро не го очакваше. Имаше малко скътани пари — те бяха на привършване вече. Къню, тъй любезен и внимателен по-рано, сега час по час го подсещаше, че е време да се прибере в града и да заработи. От друга страна, той не съвсем безнаказано излизаше от всички тия безбройни веселби, на които беше канен и неканен гост. Харчеше пари, здравето му се разнебитваше. Но имаше и нещо по-лошо: груби и невъзпитани хора зле тълкуваха някои шеги на стареца и твърде жестоко му отвръщаха. Една още незаздравяла рана на челото му беше скорошен белег от такава разправия. Нехаен към външността си той си беше всякога, но още по-окъсан, по-изцапан и по-нечист изглеждаше сега.

Думите на Нейка не го разсърдиха. Те само го огорчиха и отчаяха още повече, защото тъкмо за това си мислеше и сам той. Нейко беше турнал пръста си право на раната му. Миналото му се виждаше непоносимо, противно и срамно, в бъдещето не търсеше утеха. Излишен товар е той на себе си и на хората. Ето пролет е, всички работят и се трудят, а той е скръстил ръце и стои. В очите на всеки срещнат човек не чете ли ясно презрение и укор? Нейко е прав, никакъв иконописец той не е. Не и фирмописец, и прост бояджия не е. Човек дори не е. Пияница е, окаян пияница само и нищо повече!

Той изпъшка, изправи се и по навик се запъти към кръчмата. Но някаква ръка сякаш го потегли назад и той се спря, ядосан и засрамен от себе си. И без това в кръчмата нямаше никого. Наведен над тефтерите си, Къню преглеждаше стари вересии. Дядо Недко се повърна и бавно и напосоки тръгна из село. Времето беше все тъй хубаво, припичаше, но не ставаше горещо, въздухът беше бистър и кристално прозрачен. Нямаше сенки, нямаше още тежка зеленина и ярки бои. Всичко изглеждаше някак оголено, сухо и безцветно. Но имаше много слънце и преди всичко — просторно и синьо небе. То надничаше н се усмихваше отвсякъде; през клонете на овошките, между покривите на къщите, над оградите и над далечните очертания на хоризонта. Нежна и светла като коприна беше тая синина. Дядо Недко се спираше и продължително, със замрежени от наслада очи, гледаше нагоре. Колко синьо и хубаво е небето! Пролетта даваше и на него една малка радост: такава чудна боя той не беше слагал и на най-хубавата си икона!

Наблизо имаше незасети градини. Дядо Недко се отби и надникна в тях. Фигурите на лехите не се познаваха, заличени от зимата, земята беше гола, още безплодна и мъртва, покрита само с изгнили стъбла и шума. Но всички овошки бяха цъфнали. Цели в бяло като невести бяха сливите, в нежнорозово — прасковите и зарзалите. Върбите весело се зеленееха и тънките им вейки падаха надолу като разплетени коси. Едно старо изкорубено дърво стърчеше между тях. И то, както всички, подлагаше клонете си на топлото слънце, но клонете му бяха сухи и черни като въглен. Дядо Недко погледна тоя мъртвец и тъжно поклати глава. „Мъзга не тече под кората му, помисли си той, и млади филизи никога не ще покарат от него.“

Той продължи разходката си по-нататък. Нито един познат не се мярна насреща му. Люляково сякаш беше останало без хора. Тук-таме се виждаха само някои жени. Те перяха край кладенците, или пък мажеха избелените от студовете плетища. Щом забележеха дяда Недка, те прекъсваха работата си с някакво особено любопитство се заглеждаха след него. И ако той не беше толкова замислен и се обърнеше, щеше да види, че те бяха се събрали вече накуп и застанали една срещу друга, със запретнати ръце на кръст, приказваха, сме еха се и още го следяха с очи. Много главоболия беше докарала неговата картина и не едно семейно спокойствие беше смутено тая зима от грешната й съблазън Всичко беше се минало и жените повече не мразеха дяда Недка. И вместо да го кълнат, както по-рано, те весело си разказваха били и небили случки все около веселбите в тайната стаичка. Да беше по-рано, дядо Недко можеше да обърне внимание, да се поразвесели сам и дори да се възгордее от тая тревога, която подигаше между жените, подобно на някой сокол, връхлетял между лястовички. Но той нищо не виждаше и нищо не забелязваше сега. Вървеше си из улицата все тъй разсеяно и бавно, прегърбен, свит, със също такива безцветни и зацапани дрехи, каквато беше земята наоколо му. Отгоре на всичко това, той куцаше по-силно отвсякога, полюляваше се и с мъка влачеше нозете си, като пребит.