Йордан Йовков - Предвестникът

Един франнцузки войник, стоеше на мегданя да черквата. Висок, в гълъбов, шинел, с малка червена шапка, но без оръжие, той беше се запрял на едно място и гледаше не към селото, а далеч някъде към планините на север.

Току-що отслужил вечерня, поп Стефан излизаше из черква и щом съзря войника, сепна се и неволно се отдърпна към черковния зид до дънера на големия чинар, под който земята беше постлана с опадала шума. Дълго време старецът гледа войника, озърта се предпазливо на всички страни, после наведе очи и се замисли. Сам ли беше тоя войник, или долу селото беше се напълнило с войски? Повече от месец имаше, откато французите бяха минали за първи път оттук и наедно с тях беше дошла и свирепата шайка на Бабунски. Не щяха ли да се повторят пак тия страшни дни? Струваше му се, че ей сега ще чуе да се разбиват врати или отчаяно ще пропищи някъде жена. Но в селото беше тихо. Около войника, на мегданя и по улиците не се виждаше жива душа.

Поп Стефан искаше да се повърне и заобиколи из други път, но войникът беше го забележил вече и гледаше към него. Тогава, обзет от тая неочаквана смелост, която тласка, хората право срещу опасността, той тръгна към мегданя. Искаше да се покаже спокоен и равнодушен, крачеше широко и силно размахваше широките ръкави на расото си. Като наближи, той кимна с глава да поздрави. Войникът лениво подигна ръка към фуражката си и продължаваше да го гледа. Тоя изпитателен и неподвижен поглед чувствуваше попът и зад себе си и нещо като че преплиташе нозете му. Той не се решаваше да се обърне, но преди да затвори пътните врата, погледна крадешката още веднъж: войникът стоеше на същото си място и, както по-рано, гледаше към планините. Попъг също погледна нататък. Мръкваше се, по високите върхове горяха последните багри на слънцето и на запад широко се разстилаше по небето червената заря на заника.

Поп Стефан вярваше, че селото е пълно с войски. Не позволи на дъщеря си да иде за вода, самичък не го сдържаше на едно място. Той се поуспокои само след като ходи при Таско, съседа си, и се върна оттам. Тоя Таско беше беден човек, баща на най-многобройна челяд, но безгрижен и весел като птичка. Беше много любопитен, обичаше всякакви приключения и затова беше успял вече да отиде при французина и, както казваше, разговорили се помежду си най-приятелски. Той бил сам и други войници в селото нямало.

— Два сахатя вече — беше казал Таско, — откато тоя аскерлия се щура из село и псетата го лаят като чумав. Бъкъл не знае български, ама харно момче се види. Хили се такъв и все към балкана гледа. Трябва да се е объркал и дири табора си.

Стъмни се. Успокоен донякъде, поп Стефан се прибра и седна да вечеря с дъщеря си. Изведнъж някой заудря силно на пътните врата. Попът излезе, бави се няколко време навън и се върна. Но той не беше сега сам: с него идеше и французкият войник.

— Не бой се — каза попът на момичето, което беше се изправило и гледаше уплашено, — не бой се, нищо няма. Гладен бил, иска хляб.

И като се обръщаше към войника, с много жестове и мимика, той прибави:

— Седни, седни! Ще похапнем каквото господ дал.

Войникът седна до софрата и свали фуражката си. Гологлав, огрян от ярката светлина на огъня, сега можеше да се види добре. Той беше рус момък с големи сини очи, които гледаха открито и умно. Държеше се непринудено и свободно, весела и малко насмешлива усмивка стоеше на тънките му устни. Приятната му външност неволно подкупваше.

Войникът не чака да го канят втори път и почнада яде и ядеше с голям апетит. Виждаше се, че беше уморен и много гладен.

— Сложи още хляб, насипи и от гозбата — подкани поп Стефан дъщеря си. — И душманин да е, нека не каже, че е поискал хляб, а сме му дали камък. Момче, добре си изгладнял ти, много си вървял май, Парле булгар!

Войникът го погледна въпросително.

— Парле булгар? — повтори попът единствената французка фраза, която знаеше.

Французинът поклати глава и се засмя.

— Не знам, не знам булгарски — каза тон на съвсем чужд акцент.

От време на време той преставаше да яде и унесено се заглеждаше в една точка пред себе сн. Някаква тежка мисъл свиваше веждите му, бръчки покриваха челото му, усмивката му се изгубваше. Цялото му лице добиваше съвсем друго изражение, страдалческо и скръбно. Поп Стефан наблюдаваше тия промени у войника. Някаква болка криеше тоя момък в себе си и попът, милостив какъвто си беше, се трогна.

— Господи! — каза той, като гледаше съчувствено войника — от кои страни чак е дошел. И защо и за какво, да попита човек! Бедният, и него майка го е гледала. Имаш ли майка, баща, момче?